ГЛАВА 1

ГЛАВА 1

Празници

Произход и значение на празниците.

Благовещение, Велика богиня-майка, Герман,

Пеперуда, Мара Лишанка.

   Отражението на определено събитие в човешката душа, свързано с духовно, емоционално и физическо преживяване и съпреживяване, се нарича празник. Празниците се повтарят периодично и циклично, като времето, което ги отделя, може да е по-кратко (например неделите от седмицата), може да е по-дълго и от година. Характерно за тях е, че те надхвърлят рамките на ежедневието и честването им потапя и пренася участниците в един друг свят. Най-общо те са изразени в три насоки – религиозни, сезонни и семейни. Празничният календар е съвкупност от всички наслагвания във времето, които се повтарят ежегодно. Честването на празника е свързано с провеждане на ритуал. Ритуалът представлява символно, сакрално и концентрирано преживяване, основано на вяра, че същото действие ще се повтори в по-голям мащаб и ще обхване цялата същност на човека. Символиката може да е статична и динамична. Ритуалът свързва човека с традицията и духовния, митичния свят. Мостът между ритуала и окончателното сбъдване на пожеланата цел е всекидневното съзерцание и повтаряне на образната формула. Традицията представлява съхраняване на спомен за събитие, случило се паралелно във видимия и невидимия свят и препредаването му във времето.

   Българският календар е осеян с празници. Някои от тях се честват общо от всички, а други – лично. Преди да разгледам някои от по-значимите от тях, бих желал да споделя няколко думи относно произхода на традицията и дали изобщо има смисъл празниците да бъдат отбелязвани.

   В края на 14 в. агарянският цар Тамерлан, след като покорил много страни, стигнал до границите на руската държава и решил да я превземе и нея. През 1395 г. той нападнал Русия. По това време всеруски митрополит бил Св. Киприан Цамблак (чичо на Григорий Цамблак). Помолен за съдействие от руския княз, той обявил всенароден пост и молитва за защита от враговете и наредил да се пренесе чудотворната икона на Св. Богородица от град Владимир в Москва. По-късно тази икона била наречена Владимирска. Извършвали се денонощни служби, а когато образът на Божията Майка пристигнал в Москва, пред нея били принесени много молитви за избавление на страната. Руският княз потеглил с войската си да се опълчи срещу неприятеля и като стигнал близо до татарския завоевател се разположил до река Ока. Ето какво се случило:

   „В същия ден, в който честната икона на Пресвета Богородица била пренесена в Москва, нечестивият агарянски цар Тамерлан се ужасил от страшно видение и обърнал назад своята войска, макар никой да не го преследвал.

   Насън той видял пред себе си висока планина, а от върха й срещу него със златни жезли в ръце вървели светители и го заплашвали. Във въздуха над тях Тамерлан съзрял необикновена светлина и една Царица, която стояла сред светителите в неизказана слава, облечена в багреница и сияеща по-ярко от слънцето с мълниеносни лъчи. Около Нея имало безброй въоръжени воини, които Й служели и като че се приготвяли за война. Ръцете на Царицата били вдигнати към небето и Тя сякаш се молела. Сторило му се, че Тя го заплашва и му заповядва да напусне руските предели, а на войнството Си повелява да се хвърли срещу него.

   Тамерлан бил ужасен от страшното видение. Той станал от ложето си и извикал:

   – Горко ми, защото видях страшно нещо!

   И нещастникът треперел и стенел, като в изстъпление.

   След време той дошъл на себе си, повикал князете и военачалниците си и им разказал за видяното, треперейки от страх.

   А те, когато изслушали разказа му и видели уплахата му, също изпаднали в ужас и недоумявайки, се питали един друг:

   – Какво ще стане сега?

   Някои казвали:

   – Тази Царица е Майката на християнския Бог, Господ Исус Христос. Несъмнено Тя възнамерява да защити християните, защото е тяхна Помощница и Застъпница.

   Тамерлан казал:

   – Ако християните имат такава Помощница, напразно сме се въоръжили против тях и се трудим суетно, защото, ако изпрати дори само един от онези, които са с Нея, Тя ще победи всички ни и няма да намерим място, където да се скрием.

   И нечестивият цар с цялото си войнство побягнал с позор, защото на агаряните им се струвало, че ги преследват множество руски полкове. Уплашени и объркани от това, те се тъпчели един другиго, хвърляли оръжието и изоставяли плячката и пленниците си.

   Така по молитвите на Пресветата Богородица на православните християни била дарувана победа без бой, поражение на враговете без кръвопролитие.” (1)

   Владимирската икона се празнува два пъти в годината. Молитвите, отправени към Исус Христос и Св. Богородица пред този чудотворен образ са избавили и помогнали на руския народ в четири тежки войни, последният случай от които е бил през 1812 г. в битката с Наполеон. Установяването на този празник е отзвук на друго събитие преди това – раждането на Божия Син от Св. Богородица. Описаната битка и нейният развой навеждат на мисълта, че възпоменаването на значими факти от историята и отбелязването им по подобаващ начин приобщава хората към Твореца и Неговата сила, чрез Която движи и поддържа вселената. Подпомогнат и защитен от провидението, човек би могъл да постигне повече, отколкото са неговите собствени възможности, даже и без много усилия. Има разлика между честването на празниците и индеферентността към тях, и споменаването им проформа.

   За да се проследи произхода на празниците, е необходимо да се разгледа как е възникнало времето и как е започнало неговото отброяване. Измерението време възниква след седемдневното сътворение на света (около 5500 г. пр. н. е.). Преди това то не е съществувало, тъй като Творецът е вечен и е извън времето. Сътворението на света е станало през месец март според съвременния григориански календар. Сезоните се появяват след Ноевия потоп (около 3850 г. пр. н. е.). (2) Има научни данни, според които климатът на планетата преди IV хил. пр. н. е. e бил различен  от днешния. Така например, са намерени вкаменелости в пустинята Сахара, доказващи, че тя е била поле с буйна растителност. Митологията от своя страна напомня за време, когато е имало вечна пролет. Според древния еврейски календар първият месец на годината е бил март, който се е казвал Авив, а след вавилонския плен е бил преименуван на Нисан. (3) (4) Името на месеца е възприето от римски календар, въведен от Юлий Цезар през 46 г. пр. н. е., според който първият месец също е бил март. Това ясно се вижда от наименованията на седмия, осмия, деветия и десетия месец – септември, октомври, ноември и декември съответно. Месец март бил наречен така в чест на бога на войната Марс, който се смятал за баща на Ромул – основателят на Рим и първият негов цар. (5) Освен сътворението през този месец са се случили и други бележити събития: еврейският народ бил изведен от Египет и освободен от робство (15 в. пр. н. е.); Божието Слово се всели в утробата на Пресвета Дева Мария чрез слизането над нея на Светия Дух; Божият Син бе разпънат на кръст и принесен в жертва за греховете на хората, а след след това бе възкресен от мъртвите, като по този начин бе поставено началото на пресътворяването и обновлението на света. Този наниз от събития, 1 в. – 15 в. пр. н. е. – 3850 г. пр. н. е. – 5500 г. пр. н. е., ни насочва и връща към първоначалния импулс, предначертал това, което предстояло в бъдещето. Началото на времената и повратите на сезоните са причината за появата на първите празници. Първите чествания, когато още не е имало герои и история, са се оформили около месец март – обновяването на живота и преходите на лятното и зимното слънцестоене. През древните времена и епохи винаги е имало хора, които са пазели спомена за божественото начало и са очаквали развитието и изпълнението на висшия промисъл. Други хора са съхранили само спомена за външната форма на празнуванията, като в повратните моменти на годишния календар са виждали ежегодно повтарящия се кръговрат на природата. По този начин се е оформила идеята за Великата богиня-майка, чествана през месец март, образ на възраждането на природата след зимния сезон. В различните култури тя се среща под различни имена – Бендида (при траките), Артемида (при гърците), Диана (при римляните) и т. н. Тези, които са прозирали, че зад това природно, физическо явление стои предначертано  вселенско събитие, свързано с душите на всички хора, разпознаха на определеното време настъпването на обновлението и пресътворяването на света (30 г.). По същия начин, през лятното слънцестоене, зад деня, озарен от най-продължителната слънчева светлина и в синхрон с него, се е родил най-великият пророк. За него Исус Христос е казал:

   „Истина ви казвам, между родените от жени

   не се е въздигнал по-велик от Йоана Кръстителя...” (6)

   Не е било възможно и рождението на Господ Исус Христос да бъде в друго време, освен през най-късия ден от годината. С Неговото идване между хората, светлината започна да нараства, както в духовния, така и във физическия свят. Производни на тези празници са Гергьовден и Димитровден, в чест на великомъчениците Св. Георги и Св. Димитър, възникнали през 4 в. Те са обозначения за началото и края на селскостопанската година на българите, отбелязващи поврата на сезоните от пролет към лято и от есен към зима.

   Други системи за отброяване на времето са били създавани според определени бележити събития в една или друга култура. Някои започвали летоброенето си от основаването на царство или монархия, като например асирийското, мидийското и персийското. Древните гърци водели летоброенето си от основаването на олимпийските игри, които се провеждали на всеки четири години, като първата от тях била през 776 г. пр. н. е. В Рим преди въвеждането на Юлианския календар е имало по-стар такъв от основаването на града през 753 г. пр. н. е. През 31 г. пр. н. е., римският император Октавиан Август въвел нов календар за по-лесно отчитане на събираните данъци. В него началният месец на годишния цикъл бил Септември. По-късно този календар бил преосмислен и преработен в светлината на християнството от равноапостолния император Константин Велики през 4 в. с одобрението на отците на Първия Вселенски църковен събор. (7) Започването на новата година със седмия месец от първоначалния календар е било постановено с цел да се помни, че след като Бог сътворил света за шест дни, на седмия Си починал и че е настъпила нова епоха. Съвременният календар е въведен от папа Григорий XIII през 1582 г. Тук новата година започва на 1 януари. Вероятно малко хора си задават въпроса защо точно тази дата е определена за първи ден. 1 януари е осмият ден от Рождество Христово. В Библията има описани осем завета, като осмият е завета на Исус Христос или новият завет. Цифрата осем е негов символ. В юдейската традиция на осмия ден от раждането на детето се е извършвал ритуалът обрязване. Това е било белег на завета с Йехова. Обрязването е символ на промяната на човека и стремежа му към доброто и съвършеното. Започването на новата година с осмия ден от Рождество Христово е белег, че всички живеем не само в нова епоха, но и че всеки човек чрез обновяването на мислите и живота си има възможност да се приближи към Твореца, да контактува с Него и да Го възприема и усеща цялостно, с всичките си сетива, и в духовния, и в материалния свят.

   Корените на българската празнична система датират от сътворението на света. Творецът се е разкривал на хората прогресивно във времето и е изявявал Своето предначертано изкупление на човешкия род, и спомените за Неговите проявления са били съхранени под формата на чествания. Наслагванията през епохите и вековете са довели до оформяне на една богата културна традиция. От гледна точка на народните обичаи в понятието култура се влага смисъл на отвоюване на територия от света на хаоса и хтоноса, ограждането и пазенето й, и нейното култивиране. Българският празничен календар е плод на отсяването на бележитите и значимите исторически събития, оценени от хората. Пазенето на традицията народът е схващал като път към неговото благоденствие и защита от злото и разрушителните сили.

   През новата ера възникнаха много нови християнски празници. През 20 в. започнаха да се правят опити да се пренаписва историята. Посегна се и на празниците, като се лансира схващането, че християните похитили езическите празненства и им подменили съдържанието. Те били толкова бездарни по отношение на въбражение и фантазия, че чак им запазили старите имена. Така например за Димитровден в Енциклопедичния речник – Българска митология пише следното:

   „Обредността на Димитровден отразява древните митологични представи и вярвания, осмислени в християнски дух и адаптирани към православния календар.” (8)

   Подобни твърдения са изказани относно Йоан Кръстител, Св. Георги, Николай, Трифон, Герман, както е и неправилен подходът при разглеждането на Спасовден и Бял бог. Ясно е, че Еньовден не е било възможно да бъде празнуван преди раждането на Йоан Кръстител. Що се касае до приемствеността между някои празненства от старата ера и техните наследници от новата ера, които съвпадат по време и в общи линии донякъде по символика, промяната е продиктувана и се е наложила поради това, че в тях са разпознати първообразите от сътворението на света и осъзнаването на духовните потребности на хората от новото време. Празненствата в чест на Великата богиня-майка, известна още като Артемида, са били най-разпространени в град Ефес. Тук Св. ап. Павел е започнал да разпространява християнството от 52 г. След него в този град живели Св. Богородица и Св. ап. Йоан Богослов. През 431 г. тук се е състоял Третият Вселенски църковен събор и по това време обектът на почитане вече е бил Пресвета Дева Мария. В житието на Св. Йоан Богослов има описание как е настъпила промяната:

   „Веднъж в Ефес имало празник на Артемида и целият народ празнувал в бели дрехи, тържествувайки и ликувайки пред Артемидиния храм; а срещу храма стоял идол на тази богиня. И ето, свети Йоан, като се възкачил на високо място, застанал близо до идола и гръмогласно изобличил слепотата но езичниците, че не знаят кому се покланят и че вместо Бога, почитат бяс. А народът се изпълнил с ярост от това и хвърлял камъни срещу апостола, но нито един камък не го улучил; напротив, камъните убивали тези, които ги хвърляли. Свети Йоан, като издигнал ръце към небето, започнал да се моли – и веднага на земята настанала жега и голям зной и паднали до двеста души от множеството, и умрели, а другите едвам дошли на себе си от страх и умолявали свети Йоан за милост, понеже били обхванати от ужас и трепет. А когато апостолът се помолил на Бога, всички мъртви възкръснали и паднали пред Йоан, като повярвали в Христа, се кръстили...

   След като светият апостол извършил и много други знамения и мълвата за чудесата му се разпространила навсякъде, бесът, който пребивавал в капището на Артемида, като се боял, че ще бъде прогонен от свети Йоан, приел върху себе си образ на воин, седнал на видно място и горчиво заплакал. Минавайки покрай него, го попитали откъде е и защо плаче.

   А той казал:

   – Аз съм от Кесария Палестинска и съм началник на затворите. Беше ми наредено да пазя двама магьосници, дошли от Йерусалим, Йоан и Прохор, които бяха осъдени на смърт заради многото си злодеяния. На сутринта те трябваше да загинат от жестока смърт, но през нощта с магьосничеството си избягаха от тъмничния затвор, а аз паднах в беда заради тях, защото князът иска да погуби мен вместо тях. Помолих княза да ме пусне да ги преследвам и ето, чувам, тези магьосници се намират тук, но нямам никого, който би могъл да ми помогне да ги заловя.

   Като казал това, бесът показал и грамота, свидетелстваща за това, показал също и много злато, обещавайки да го даде на тези, които погубят тези магьосници.

   Като чули това, някои воини се смилили над него, разбунили народа против свети Йоан и Прохор и, като се струпали пред Диоскоридовия дом, казали: „Или ни предай магьосниците, или ще подпалим дома ти”. Диоскорид бил по-скоро съгласен домът му да изгори, отколкото да им предаде апостола и ученика му Прохор. Но свети Йоан, като прозрял с духа си, че народният метеж ще доведе до добро, предал себе си и Прохор на народното сборище. Водени от народа, те отишли до храма на Артемида. Светият апостол се помолил на Бога и внезапно идолският храм се сринал, без да нарани нито един човек. И рекъл на седещия там бяс:

   – На тебе говоря, нечестиви бясе, кажи, от колко години живееш тук и ти ли разбуни този народ против нас!

   А бесът отговорил:

   – От 109 години съм тук и аз разбунтувах народа срещу вас.

   А свети Йоан му казал:

   – В името на Исуса Назарееца ти заповядвам да напуснеш това място.

   И в същия миг бесът изчезнал.” (9)

   Друга неяснота по отношение на произхода и значението на някои християнски празници идва от неправилната постановка при разглеждането на мнимото покръстване на българите по време на цар Борис I през 9 в. Съществуването на празници с християнски имена и символика от преди 9 в. означава, че приемането на християнството е станало по-рано. (10)

   Отпразнуването на дадено събитие е равнозначно на връщането назад във времето и съпреживяването му такова, каквото е било. Това предполага запознаване с произхода му, а символиката е мост, който въвежда участника в реалността на случилото се. Възпоменаването по прозволен начин не може да доведе до потапяне в действителната обстановка на събитието. Празнуването само външно или с небрежност не съдейства за благоденствието или покровителството на патрона. Лошата крайност на честването е превръщането му във вакханалия:

   „Охридският архиепископ Димитър Хоматиан през 1230 г. говори...за „срамни представления” по селата...през седмицата след Петдесетница.” (11)

   След тези уводни думи ще започна да разглеждам някои от по значимите празници от българския календар, като ще правя съпоставяния между облика им от старата и новата ера, както и ще правя паралели между историческия произход на християнските чествания и как те са пречупени през народната душевност и са съхранени в традицията.

   Пролетните празници от годишния цикъл отбелязват началото на възраждането на живота и природата след зимата и след равноденствието накланят везните към лятото. Всички обръщат поглед към предстоящата селскостопанска година и това е отразено в народните обичаи. Ритуалите и символиката изразяват желанието и очакването на хората за спорна работа и плодородие. С такава насоченост са празника в чест на Великата богиня-майка, заменен с Благовещение, и още Пеперуда, Герман и Мара Лишанка. Последният има и женитбена конотация.

   Образът на Великата богиня-майка съществува от зората на света т. е. VIхил. пр. н. е. От древността хората са схващали творението като рожба на женското начало. Според тракийското митологично мислене Великата богиня-майка е способна да самозачене и да създаде останалия свят. Тя ражда син със слънчева същност. След това тя се съединява с него, от което се ражда син на сина т. е. потомство. Богинята предава властта си на онези, които се посвещават във владетелски сан. В древните представи тя е покровителка на флората и фауната, на домашното огнище и живия свещен огън, на жените майки и стопанки и на девиците. Считало се, че от нея зависи вечният кръговрат на възраждането – пролетното обновяване на земята. В началото на новата ера зад тази идея бе разпознат първообразът, за който бе предречено още от едемската градина – Св. Богородица, която роди неизказано Божия Син. Празникът Благовещение (25 март) бележи границата между зимата и пролетта, стоящ близко до пролетното равноденствие. В народните представи настъпването на пролетта се свързва с идването на прелетните птици, закукването на кукувицата, разпръскването на пчелите да събират мед, мечките се пробуждат от зимния си сън и излизат от леговищата си, змиите и гущерите изпълзяват от дупките си. На този ден се гонят змиите, като се счита, че в този момент те нямат власт да хапят. Събитието, което е дало името на празника е донасянето на благата вест от архангел Гавриил на Пресвета Дева Мария, че тя ще роди Божия Син Исус Христос.

   В новозаветната книга „Откровението на Йоана”, в Глава 12 е описана концентрирано и в образи историята на човечеството от сътворението до второто идване на Божия Син. В нея се говори за жена, която родила мъжко дете; то било грабнато и занесено при Бога; детето притежавало властта да управлява всички народи със железен скиптър; архангел Михаил и ангелите му воювали срещу и победили змея и неговите ангели. Жената е събирателен образ на всички хора от всички времена, които се покланят на Триединния Бог. На други места в Светото писание тя е наречена невестата, жената на Агнето. Когато се изпълнило времето Божият Син да приеме човешки образ, Господ потърсил чиста, непорочна и свята девица, достойна да стане майка на безплътния Бог. До това време Той се разкривал на еврейския народ в храма в Йерусалим, но това обиталище не било достатъчно да побере Божия Син. По-пространен и неръкотворен храм бил утробата на девицата Мария, подходящ за въплъщението на Исус Христос. Словото от „Откровението на Йоана” се е изпълнило конкретно в нейно лице. Историческите извори предоставят информация както за Благовещение, така и описание на обстановката около бележитото събитие. Родителите на Св. Богородица, Йоаким и Анна, били предизвестени от архангел Гавриил, че ще родят дъщеря, която ще бъде вместилище на Бога. Когато навършила тригодишна възраст, била посветена в храма в Йерусалим и отдадена в служба на Йехова от родителите й. По време на дванадесетгодишния си престой там, тя изучила до съвършенство еврейското Писание и се упражнявала в изкусно ръкоделие, по думите на Амвросий Медиолански и Епифаний (12). Изработвала е неща потребни на свещениците при служението в храма. По-голямата част от времето си прекарвала зад втората завеса, в Светая Светих, в молитва. Св. Йероним описва следното:

   „Още от детство и младенчество , заедно с връстниците й девици при храма, блажената Дева прекарвала живота си в строг ред. От ранно утро до третия час (13) на деня стояла на молитва. От третия до деветия час (14) се упражнявала в ръкоделие или четене на книги. От деветия час тя отново започвала молитва и не я прекъсвала, докато не се появявал ангел, от чиито ръце обикновено приемала храна. Така Тя възраствала все повече и повече в любов към Бога.” (15)

   Девойката Мария имала гореща любов към Бога в сърцето си. Тя очаквала и копняла да види изпълнението на думите на пророк Исаия: „Ето, Девицата ще зачене и ще роди син, и ще го нарекат Емануил, което значи, „Бог с нас” ”. Копняла е да види тази Девица и да бъде нейна рабиня. Поради тази нейна вътрешна нагласа и отношение към Бога е била удостоена да стане майка на Божия Син. Това й е било открито, когато все още е била на служба в храма в Йерусалим на дванадесетгодишна възраст. Когато станала на четиринадесетгодишна възраст, свещениците започнали да я наставляват по обичая на закона да се омъжи, както другите девици, след като напуснат храма. Тя пожелала да остане завинаги девица. Тогава свещениците, вразумени от Бога, й предложили да се ожени за достоен мъж, не за плътско съпружеско съединение, а за да бъде поверена на човек, който да бъде пазител на обрека й под формата на брак. Тогава свещеник Захария, баща на Йоан Предтеча, след като събрал дванадесет безбрачни мъже от рода Давидов, взел жезлите им и ги сложил да престоят за една нощ в светия олтар, с молитва към Бога, да яви достойния мъж за обручение с Девата. На сутринта жезълът на Йосиф бил разцъфнал и върху него била кацнала гълъбица. (16) Същото знамение се е случило около 14-15 века по-рано с жезъла на Аарон (брат на Моисей) в знак на Божия избор върху него той и потомците му да бъдат свещеници на Йехова. (17) След обручението си с праведния и на преклонна възраст Йосиф, Пречистата Дева се преместила да живее в дома му в град Назарет Галилейски. По общото мнение там живеели най-грешните и невярващи хора измежду евреите. Благовещението в Назарет било знак, че Бог гледа на смирените, отритнатите и унизените. В дома на Йосиф, Девата прекарвала времето си в безмълвие, молитва и четене на Светото писание. В такова състояние и атмосфера на смирение, чистота и любов архангел Гавриил се явил на Девата и й благовестил, че се е изпълнило времето тя да зачене Божия Син, чрез осеняването на Светия Дух.

   Иконата на Благовещение изобразява момента, в който архангел Гавриил изказва благата вест на Св. Дева Мария. Той й подава жезъл, а пред нея има разтворена книга. Над главата й кръжи гълъб. Двамата се намират на фона на врата. Разтворената книга е словото на Бога, което съдържа обещанието за въплъщението на Божия Син. Девойката Мария е познавала до съвършенство Светото писание. Тя толкова силно е копнеела да се изпълни пророческото слово, че се е вписала като част от него. Жезълът, който й подава архангелът, е символ на възстановяването на властта на човека, загубена при грехопадението в Едемската градина. Вратата е образ на пътя до дървото на живота, което се намира в Божията градина. Поради непослушанието на Адам и Ева на Божията заповед, Той ги изгони от рая и постави херувим, който да пази пътя към дървото на живота. След възкресението на Господ

Исус Христос тази врата е отново отворена. Гълъбът е символ на Светия Дух, който осенил девицата и извършил чудото на зачеването.

   Това е съдържанието на празника и провеждането му с разбиране и подобаваща нагласа би направило участника част от този реален свят, скрит зад образите.

   От изложеното дотук могат ясно да се проследят паралелите между първообраза, за който е предизвестено още от Едемската градина и отзвука, пречупен през митологията и народното предание. Общи елементи са зачеването без физически фактор, притежаването на власт, съвпадението по време, както по отношение на възникването на идеята (VI хил. пр. н. е.), така и сезонно. Великата богиня-майка овластявала онези, които се посвещавали в култа й, а Св. Богородица, която е образ на жената на Агнето, възстановява властта на хората, ограбена им от дявола. Победата на архангел Михаил над дявола е отразена в народната представа чрез вярването, че по време на Благовец змиите нямали власт да хапят. Чуруликането на птичките по време на  празника се възприемало като ангелите, изговарящи Божието Слово (в символиката птицата е образ на ангел). Великата богиня-майка отбелязва границата, от която започва възраждането на природата, като празненството от митологична гледна точка е насочено към явление в природата. Благовещението поставя началото на духовното обновяване на човека, което обхваща и физическия свят. Библията завършва с пророчество, според което небето и земята предстоят да бъдат обновени до състояние на вечна пролет. От своя страна народните предания представляват синтез между външната форма на историческите факти и митологичното мислене и нагласа. Зад символиката и образите на празника стои една действителност, готова да приобщи всеки, който пристъпи да се докосне до нея:

   „1. И видях ново небе и нова земя,

   защото първото небе и първата земя преминаха,

   и море нямаше вече.

     2. И аз Йоан видях светия град, новия Йерусалим,

   слизащ из небето от Бога,

   приготвен като невеста, украсена за мъжа си.

     3. И аз чух силен глас от престола, който казваше:

   „Ето скинията на Бога е с човеците и Той ще обитава с тях,

   те ще бъдат Негови люде и самият Бог, техния Бог, ще бъде с тях.

     4. Той ще обърше всяка сълза от очите им; и смърт не ще има вече,

   нито ще има жалеене, ни плач, ни болка;

   защото старият порядък на нещата премина.”

     5. И седещият на престола рече:

   „Ето, подновявам всичко!”

   И ми каза:

   „Напиши това, защото тия думи са верни и истинни!”

     6. И Той ми каза:

   „Сбъдна се. Аз съм Алфа и Омега, началото и краят.

   На жадния ще дам даром от извора на водата на живота.

     7. Който победи, ще наследи всичко това,

   и Аз ще му бъда Бог, и той ще ми бъде син...” ” (18)

   Други пролетни обичаи, свързани с настъпването на пролетта са Герман, Пеперуда и Мара Лишанка. Те целят да умилостивят природните сили и да предизвикат дъжд.

   Германводи началото си от деня (12 май), посветен на Св. Герман, патриарх на Константинопол, живял през 7-8 в. Баща му бил уважаван сенатор. Константин Погонат от завист го убил. След това императорът скопил неговия син Герман от страх, да не би, когато възмъжее и добие влияние в обществото и сенаторска длъжност, да отмъсти за баща си. Предопределен от детство на духовен сан, той насочил целия си ум към изучаване на Светото писание и се посветил да бъде пастир и учител на църквата Христова. Когато бил възкачен на патриаршеския престол, целият народ го посрещнал с радост. Думите, изговаряни от Герман, били като огнен пламък. Неговият живот преминал в борба с ересите на монотелитството и иконоборството. На края на своя път той бил изгонен от иконоборческия император Лъв Исаврянин. Последните години от живота си прекарал в манастир.

   В народната представа Герман е господар на дъждовете и градушките. Обичаят е против суша и се изпълнява след другия обичай за дъжд Пеперуда, обикновено на 1 май (Св. пророк Йеремия), 2 май (Летен Св. Атанас), 6 май (Гергьовден), 9 май (Летен Св. Николай) или при продължително засушаване през летния сезон. Герман представлява антропоморфна фигура, направена от глина, парцали или метла (взета от дом на бременна жена, като пожелание за плодородие). Фигурата изобразява мъртвец, който се погребва с оплакване до водоизточник (река или чешма). Тялото е с голям фалос. Полага се върху керемида и се окичва с цветя, а понякога и с червена чушка – символ на мъжката репродуцираща сила. Главата й се покрива с черупки от червени великденски яйца (образ на зачеването). Фигурата се изработва от чисти, девствени моми или деца, под ръководството на възрастни жени. Погребва се и отгоре й се слага кръст. На третия и деветия ден се правят помени. Ако след обичая завали дъжд, това означава, че Герман е оплодил земята. Ритуалът изобразява жертвоприношение.

   В народната традиция обичаят Герман е свързван с най-желаното и необходимо природно благословение – дъждът, от който зависи плодородието, и очакван от всеки, чийто живот зависи от плода на земята. Тъй като животът на Св. Герман е преминал в борби за защита и утвърждаване на иконопочитанието, за да се схване идеята, която стои зад обичая, е необходимо да се кажат няколко думи за произхода и значението на иконите. На древногръцки език думата „икона” означава образ. Първата икона на Исус Христос е направена от Самия Него. Князът на Едеса, Авгар, бил болен от проказа и чул, че в Юдея Исус Христос изцерявал всякакви болести. Неспособен да отиде до Палестина, той изпратил един изкусен художник, който да нарисува лика на Господ. Надявал се, че като гледа поне образа на Исус Христос, това ще му носи утеха в болестта. Художникът не успял да нарисува лицето на Господ, поради недостижимата и недостъпна за човешката ръка слава, която излъчвал. Тогава Той повикал протеника и му направил Свое изображение: измил лицето Си с вода и го изтрил с кърпа. По действие на божественото чудо, водата се била превърнала в боя. Това изображение на лика на Господ е известно под названието „Убрус” (образ). След като пратеникът отнесъл убруса при княз Авгар, той, виждайки го, оздравял. След това образът бил поставен в рамка от негниещо дърво, като по този начин е направена първата икона. След Възнесението жената, която се изцерила от кръвотечението, като докоснала края на дрехата на Спасителя, от благодарност Му направила изображение. (19) По-късно Св. ап. и евангелист Лука започнал да рисува икони на Св. Богородица, държаща Младенеца, и на други апостоли:

   „Древните църковни писатели съобщават, че ,удовлетворявайки желанието на първите християни, свети Лука изписал с бои образа на пресвета Богородица, държаща на ръце Предвечния Младенец, нашия Господ Иисус Христос, а после създал и други две икони на Пресветата Божия Майка и Й ги донесъл да ги види. Тя разгледала иконите и казала:

   – Благодатта на Родилия се от Мене и Моята милост да бъдат с тези икони.

   Свети Лука изобразил на дърво и светите първовърховни апостоли Петър и Павел и с това положил началото на добро и достославно дело – изобразяването на светите икони за слава на Бога, на света Богородица и на всички Светии за украшение на светите църкви и за спасение на вярващите, които благочестиво ги почитат...” (20)

   Друга известна измежду първите от това време е самоизписалата се икона на Св. Богородица в църквата в град Лида, издигната от Св. ап. Петър и Йоан. (21)

   Когато се повдигало гонение против светите икони от Юлиан Отстъпник (4 в.) и Лъв Исаврянин (8 в.), те заповядали да се подлагат на поругание и унищожение образите. Аргументите на иконоборците били, че изображенията били идоли и че не трябва да бъдат почитани. Тяхната дейност, обаче не се ограничавала до унищожаване само на иконите, но и избивали християни, разрушавали църкви и осквернявали светини. Много смели и велики мъже са се противопоставяли на това безчинство, между които са Св. Василий Велики, Кирил Философ, Йоан Дамаскин, Стефан Бострийски, папите Григорий II и III и др. През 786-787 г. бил свикан вселенски църковен събор (VII), за да се определи какво би трябвало да бъде отношението към иконите. На него било дефинирано следното: Библията не забранява да се съзерцават образи на Господ, светии или ангели; иконата не е идол, тъй като поклонението се отдава единствено и само на Бога; онези, които почитат иконите, си спомнят за примера на първообраза, изобразен върху тях и се възпламеняват от още по-голяма любов към Бога. На този събор са участвали и български владици от времето на княз Кардам. Анастасий Библиотекар, писарят на папа Николай, е описал имената на участващите от българска страна:

   „Никета, най-светият епископ на Одрин.

     Константин, най-светият епископ на Котрагия.

     Евстатий, най-светият епископ на Дебелт.

     Георги, грешник, свещеник представляващ трона на Траянопол в тракийската област.

     Теодор, св. епископ на Българофига.

     Лев, епископ на Хераклея тракийска.

     Никефор, недостоен епископ на Дурацката провинция в илирийската област.

     Иоан, недостоен епископ на Никея тракийска.

     Стратегий, недостоен епископ на Дардания.

     Анастасий, епископ на Никопол в стария Епир.

     Лев, епископ на Месемврия.” (22)

   В България иконопочитанието имало дълбоки корени. То спомогнало за разпространението и утвърждаването на християнството. Византийският иконоборчески император Константин Копроним водил дълги и омразни войни срещу българите заради иконопочитанието. Той бил наречен от собствените си поданици Копроним (лайно)  заради преследването на изображенията. (23) По-късно византийският император Лъв V, желаейки да надделее над северните си съседи, получил следния съвет от монаха Сабатион:

   „...Унищожи от основа всяка помисъл за иконите и тогава чак ще можеш да подчиниш българите и да царуваш в мир.” (24)

    През 821 г. тракиецът Тома се вдигнал срещу византийския император Михаил II  заради преследването на изображенията. (25)

   По-късно, по времето на цар Борис I, патриарх на Византия бил иконоборецът Йоан. При него бил изпратен Св. Кирил Философ, който оборил и поправил злочестивата му ерес, позовавайки се на Десетте Божии заповеди. Според втората заповед се забранява правенето и поклонението на изображения на фалшиви богове, а не изобщо да не се правят или да не бъдат почитани:

   „...Старецът отново възрази:

   – Щом като Бог е заповядал на Моисея „Не си прави никакво подобие”, защо вие правите такива подобия и им се кланяте?

   На това философът отговори:

   – Ако Бог беше рекъл „не си прави никакво подобие”, ти би бил прав; но Той е рекъл: „не прави всякакво подобие”, тоест „не прави недостойно подобие...” ” (26)

   Съзерцанието на иконите и получаването на благословение от Бог чрез това българинът е възприемал като дъжд за душата си. По-късно тази идея е била пренесена в селскостопански план и това е довело до оформянето на представа за Герман. Разбира се, когато Господ благославя , то е цялостно – в духовния и във физическия свят. Така например, когато е имало продължително засушаване, заплашващо с глад по времето на Св. Евтимий, патриарх Търновски, след като той се е помолил на Господ, се е излял напоителен дъжд. В народната представа за Герман, както и при идеята за Великата богиня-майка, отново се забелязва действието да се извършва във физическия свят и да е насочено към природата. Това се вижда още по-ясно, ако обърнем внимание на това, че фигурката е направена с голям фалос – символ на желаното плодородие. Наличието на такъв елемент говори за варваризиране на образа на светеца. В християнството кастрирането се е правело в някои случаи с цел съответният човек безпрепятствено да се отдаде напълно и във всяко отношение на посвещение на Бог. Към това се е пристъпвало с вярата, че отказа от физическо потомство би довел до придобиването на такова по духовен път, при това потомство по-благословено и по-многобройно. Св. Герман от детство е поел по този път, отреден му от съдбата, за което е и бил щедро възнаграден. В Светото писание Св. ап. Павел, позовавайки се на пророк Исаия, обяснява духовния закон, който стои зад такава жертва:

   „22. Защото е писано, че Авраам имаше двама сина,

   един от робинята и друг от свободната.

     23. Но тоя, който бе от робинята, се роди по плът;

   а оня, който бе от свободната – по обещание.

     24. И това е иносказание, защото тия жени представляват два завета;

   единия е от планината Синай, който ражда чада за робство, и той е Агар.

     25. А тая Агар представлява планината Синай в Арабия

   и съответства на днешния Ерусалим, защото тя е в робство с чадата си.

     26. Но горният Ерусалим е свободен,

   който е майка на всички нас.

     27. Защото е писано:

   „Весели се неплодна, която не раждаш;

   възгласи и извикай, ти, която не си била в родилни болки;

   защото чадата на самотната са повече, отколкото на омъжената.” ” (27)

   Това пророчество се е изпълнило в лицето на християнския народ по света.

   Търсенето на покровителство и закрила от светия предполага обръщането към него да бъде по подобаващ начин. Това е изразено в опасенията, че Герман може да докара както дъжд, така и опустошителна градушка. Поради тази причина фигурата се изработва от девствени моми, като се влага смисъл на чистота и уважение. Погребването на Герман говори за присъствието на идеята за жертвата. Извършването на ритуала предполага нагласата, че, за да се постигне определена цел, е необходимо да се заплати съответната цена.

   Зад всеки образ стои определена идея, която, осмислена и претворена по духовен път, би облагодетелствала човека не само материално, но и би напоила душата му много повече с обещаните небесни благословения.

   Пеперуда е друг обичай за дъжд. Изпълнява се обикновено на 1 май (Св. пророк Йеремия), 2 май (Летен Св. Атанас), 6 май (Гергьовден), 9 май (Летен Св. Николай), както и по време на продължителна суша. Пеперуда е момиче или девойка. Тя трябва да е сираче, първенче или изтърсак. Девойката трябва да е девствена, както и останалите участнички – пеперударките да са физиологически

и полово чисти. Водачката им е старица или вдовица. Момичето го обвиват със зеленина (клони или листа). Обикалят из селото и пеят песни, като посещават всяка къща. Пеперуда я пръскат с вода и брашно през сито (символ на ситния дъжд и плодородието). Спира се при всеки водоизточник и накрая обхождането завършва при реката, където събличат зеленината от девойката и всички се пръскат с вода. След това участниците сядат на трапеза. Обредът преключва с общоселски курбан и молебен за дъжд.

   Няма да се спирам върху общия с предходния обичай елемент – изискването за чистота на участниците. Присъствието или посещаването на водоизточник, както и при Герман, се свързва с идеята за първопричината на дъжда и влагата.

   Зеленината е символ на жизнеността. Нейният първообраз е дървото на живота, известно от Едемската градина. То съдържа по-широк смисъл – не само временна жизненост, изобилие и плодородие, но и вечно. Първоначалният замисъл на Твореца е човек да живее вечно и да притежава завинаги това, което пожелае и му е необходимо. Поради тази причина след грехопадението на Адам и Ева достъпът до дървото на живота бе забранен, за да не стане грехът вечен и по този начин хората да се лишат завинаги от възможността да получат това, което Бог желае да им дари. (28) След възкресението на Господ Исус Христос пътят към него е отново отворен и достъпът е свободен за всеки. Библията завършва с перспектива на бъдещето и описва какъв ще бъде образа на света, след неговото пресътворяване:

   „1. След това ангелът ми показа река с вода на живот,

   която извираше от престола на Бога и на Агнето

     2. и течеше всред улицата му.

   От двете страни на реката имаше дърво на живот,

   което раждаше плод дванадесет пъти,

   като даваше плод всеки месец;

   и листата на дървото бяха за изцеление на народите...

     14. ...Блажени ония, които пазят Неговите заповеди,

   за да имат право да дойдат при дървото на живота

   и да влязат през портите на града.” (29)

   Пръскането на пеперуда с вода и брашно представлява динамична символика, изобразяваща призоваване на небесните сили, от които зависи дъждът и плодородието. Със същият смисъл е и отиването при реката, където всички се пръскат с вода.

   Обредът завършва с трапеза. Първо се приготвя за участничките, а после на курбана е обща за всички в селото. Трапезата представлява споделяне. Споделят се не само борбите и радостите, свързани с определен повод, но и в по-широк смисъл – общата съдба и живот. В българската традиция тя е свещено място и в някои случаи е равнозначна на домашното огнище. Когато се сяда на трапеза, винаги се благодари на Бог и се поканва и Той да присъства на нея:

   „Тя (трапезата) приобщава седящите около нея към едни ценности, разбирания, чувства и емоции. Създава усещането за участие в обща ситуация, действие, цел, идея, съдба. Съвместното хранене прилича на разпределението на такива ценности като живот, участ, съдба...

   Сядането на трапезата за старите българи е било контакт, общуване с Бога. Затова те казвали: „Ела, Боже, да ядем”, прекръствали се и чак тогава се обръщали към храната. Хапвали „каквото Бог дал” и били благодарни за хляба. И едновременно с храненето извършвали своето малко всекидневно жертвоприношение.” (30)

   От съвременна гледна точка духовното и материалното споделяне между българите би спомогнало за сплотяване на народа ни и изграждане на единство, което хилядолетия наред ни е слабо и болно място. Ето как Херодот (5 в. пр. н. е.) ни е описал в историята:

   „Тракийският народ е най-големият народ на земята след индийския. Ако той се управляваше от един вожд и беше единодушен под неговата власт, според мене той би бил непобедим и много по-силен от всичките останали народи, взети заедно. Но понеже не може да преодолее разединението сред него и не може да се устрои, затова е слаб.” (31)

   Общата молитва, с която завършва обичаят изразява разбирането на хората, че Бог е източника на дъжда, плодородието и изобилието.

   Друг пролетен обичай е обредната игра Мара Лишанка, която е с женитбена насоченост. Изпълнява се в сряда след Великден от моми и ергени. Мара Лишанка е кукла, коята представлява женско антропоморфно изображение. Някъде я правят в цял ръст. Изобразява мома или булка с накити. Приготвя се в дом, където няма починали деца. Участниците отиват на определено място в селото, като куклата се носи от лазарувала мома. Обредната игра протича под съпровода на хороводни песни. Извършва се символично грабене на Мара Лишанка от ергени. След като приключат хората и песните, групата минава през нивите и отива при реката. Тук Мара Лишанка я топят или пускат във водата.

   Според българската традиция сватбите са се правили след приключване на селскостопанския сезон през късна есен и зимата. Мара Лишанка се явява отзвук на сватбарския сезон, но вече с поглед към лятото.

   Характерен елемент от сватбения ритуал е превземането на дома на невестата от младоженеца, който се явява като завоевател. Първообразът, който стои зад младоженеца и невестата е Исус Христос и църквата. Св. ап. Павел, обяснявайки взаимоотношенията между Твореца и невестата Му, използва образа на семейството като метафора. (32) Завоюването на църквата от Божия Агнец чрез Неговото изкупление обаче не е едностранно действие. Усилията от страна на тези, които обичат и вярват в Изкупителя си да наследят небесното царство ,е сравнимо със завоюването на царството на невестата от младоженеца. Господ Исус Христос приканва всеки, който се стреми да наследи Божието царство към борбеност:

   „12. А от дните на Йоана Кръстителя до сега

   небесното царство на сила се взема,

   и които се насилят го грабват.” (33)

   В тази светлина би следвало да се възприема грабенето на невестата в обредната игра Мара Лишанка.

   След хората и песните групата отива при реката. Присъствието на водоизточник е общ елемент във всички пролетни обичаи. Минаването през нивите показва, че обреда съдържа и допълнителен смисъл, характерен за сезона – предизвикване на плодородие.

   Символиката в българската културна традиция би могла да се схване и да има желаното и очаквано въздействие, ако се разглежда паралелно от ритуалната, външната страна и от гледна точка на невидимите първообрази от духовния свят, стоящи зад нея.

Бележки

Празници

(1) Св. Димитрий Ростовски (съставител), „Жития на светиите”, Август, стр. 546-548.

(2) Библия, Битие, Глава 8.

(3) Библия, Изход, 12:1-2.  

(4) Св. Димитрий Ростовски (съставител), „Жития на светиите”, Март, стр. 738.

(5) Св. Димитрий Ростовски (съставител), „Жития на светиите”, Март, стр. 737.

(6) Библия, Светото евангелие от Матея, 11:11.

(7) Етническото потекло на Св. Константин и Елена ще разгледам в Глава 3.

(8) Анани Стойнев (съставител), „Енциклопедичен речник-Българска митология”, стр. 93.

(9) . Св. Димитрий Ростовски (съставител), „Жития на светиите”, Септември, стр. 771-772.

(10) Това ще разгледам в Глава 2.

(11) Анани Стойнев (съставител), „Енциклопедичен речник – Българска митология”, стр. 274.

(12) Св. Димитрий Ростовски (съставител), „Жития на светиите”, Ноември, стр. 700-701.

(13) Третият час се равнява на 9 часа сутрин.

(14) Деветият час се равнява на 3 часа следобед.

(15) Св. Димитрий Ростовски (съставител), „Жития на светиите”, Ноември, стр. 702.

(16) Св. Димитрий Ростовски (съставител), „Жития на светиите”, Март, стр. 515 (според Св. Йероним).

(17) Библия, Числа, Глава 17.

(18) Библия, Откровението на Йоана, 21:1-7.

(19) Библия, Светото евангелие от Марка, 5:25-34.

(20) Св. Димитрий Ростовски (съставител), „Жития на светиите”, Октомври, стр. 505.

(21) Св. Димитрий Ростовски (съставител), „Жития на светиите”, Юни, стр. 706-707.

(22) Д-р Ганчо Ценов, „Произходът на българите и началото на българската държава и българската църква”, стр. 231-232.

(23) Д-р Ганчо Ценов, „Кроватова България и покръстването на българите”, стр. 109.

(24) Пак там.

(25) Пак там.

(26) Св. Димитрий Ростовски (съставител), „Жития на светиите”, Май, стр. 273-274.

(27) Библия, Посланието на апостол Павел към галатяните, 4:22-27.

(28) Библия, Битие, Глава 3.

(29) Библия, Откровението на Йоана, 22:1-2, 14.

(30) Д.ф.н. Лилия Старева, „Български обичаи и ритуали”, стр. 240.

(31) Д-р Асен Чилингиров (автор и редактор), „Готи и гети” – Част 2, стр. 330.

(32) Библия, Посланието на апостол Павел към ефесяните, 5:22-33.

(33) Библия, Светото евангелие от Матея, 11:12.

История

Произход на българите

   В настоящия момент има много информация на тема произход на българите. Издадени са книги от различни автори, представляващи различни гледни точки и които по много въпроси си противоречат. В моя кратък обзор освен, че ще представя гледната точка на историческите документи, ще се постарая да изложа по-достъпно това, което други изследователи, заслужаващи доверие и уважение, вече са публикували. Налични са достатъчно материали, чрез които е възможно да се удостовери българската идентичност. Пътят, изминат от д-р Ганчо Ценов (1) с трудовете му от първата половина на 20 в. до този момент, не е изминат от втори изследовател. Те изобилстват с цитати от антични и средновековни историци, които са логично организирани. До днес никой все още не е доказал или оборил изнесените от него данни като неверни, нито се вземат под внимание. Напротив, продължава да вирее неподкрепената от никакви исторически свидетелства унизителната за българския народ версия за азиатския произход, представяща ни като варвари. От изворите, приведени и публикувани от д-р Г. Ценов и други изследователи, обаче, виждаме, че българите до скоро са били най-многочисленият етнос в Европа, живеещи в земите си от времето на Ноевия потоп (около 3850 г. пр. н. е.) и със забележителен културен принос в световен план.

   Първите въпроси, с които бих желал да започна е „Има ли значение за българския народ каква е историята, която му се представя?” и „Какво би допринесло за него, ако той знае действителния си произход?”. Историята на един народ представлява неговото самосъзнание, какво той мисли за себе си. Както на един талантлив човек, ако му бъде внушено, че няма способности и той нищо след това не би постигнал, по същия начин, ако на един народ му се внуши, че е варварски и тази нация няма да постигне културни, научни, политически, икономически и т. н. завоевания:

   „...При това нека ни бъде позволено да кажем, че народ, който няма своя собствена философия , той не може да съществува като самостоятелна културна единица и че нигде другаде не намират място думите, които Мефистофелес казва на Фауста: „Ти си такъв, каквото е твоето самосъзнание...”.  (2)

   Според Херодот, който се занимава с история, трябва да пише само истина, а ето как представя нейния предмет д-р Г. Ценов:

   „Аз казвам, че историята е индуктивна наука, която почива на факти. Което не почива на факти, не е история. Историята е сбор от систематизирани факти.

   Моите български противници казват, че историята е сбор от мнения.

   На мнения обаче могат да почиват абстрактните науки, а историята е положителна наука...Мненията спадат в областта на белетристиката, а не в онази на историята.” (3)

   Заслугата да се прокара в България съчинената в чужбина версия за азиатския произход е най-вече на Васил Златарски. Той заедно с други, които също се увлякоха от нагласата на някои държави спрямо България по това време, излязаха от полето на науката история и, поемайки по лесния и безкритичния път, не успяха да се впишат в трудните за българския народ борби и времена, когато след освобождението от турско робство и през първата половина на 20 в. трябваше да се определи по-благоприятна перспектива за България. В. Златарски не е доказал, че българите са дошли от Азия, а ето какво е казал за д-р Г. Ценов:

   „В рецензията на моята излязла в 1910 г. работа той (Златарски) казва, че грешката на Ценов се състояла в това, че Ценов се опирал само на първоизточниците.” (4)

   За да се отнесе дадена теория към областта на историята и да се приеме за достоверна, тя трябва да отговаря на определени критерии: събраните факти трябва да са свързани помежду си, да са конкретни и характерни; езиковите проби да са най-подходящите, достатъчно на брой и в добро състояние. (5) Версията за азиатския произход се основава на предположения и улики, опити на мускули да се навърже откъслечна информация, при това извадена от контекста, като в същото време се отхвърлят много на брой и ясни исторически свидетелства.

   За да се проследи и обхване българската история, е необходимо да се изясни появата и разпространението на името българи. През 4 в. то е вече повсеместно известно и е отразено в изработената географска карта от Евсевий Кесарийски, обхващаща земите, описани в Светото писание. Картата е преведена от Св. Йероним на латински език и разпространена от него. На нея Мизия е означена като България около триста и петдесет години преди управлението на княз Аспарух на юг от река Дунав. По това време с името българи са означени народите, поселяващи Балканския полуостров, както и западната част на Мала Азия. Тези народи са живеещите заедно траки, гети (готи, скити), славяни и хуни. Днешна Добруджа в миналото (преди 14 в.) е била наричана Малка Скития, защото там са живеели готи. По-голямата част от готите са обитавали Голяма Скития – земите на север от Черно море, приблизително съвпадащи с днешна Украйна т. е. скитите са днешните украинци. Името Украйна е славянско и се появява около 12 в. С него са били обозначавани покрайнините на древноруската държава Рус. Друга част от готите са заемали територии от Средна Европа и са се разселвали и на югозапад в континента, като днес участват в състава на различни държави. Славяните са издънка на скитите или кимерите. През късната античност и средновековието са известни имената на няколко славянски племена – анти, венети, склавини и агацири (козари, казаци). Те поселявали Балканския полуостров, както и по-голямата част от земите на Средна Европа и днешна Украйна. Хуните се засилили през 4 и 5 в. и образували голяма държава с център земите на днешна Унгария. Вследствие на разширението на Атиловата държава и хунския удар върху готите, започнало така нареченото голямо преселение на народите. Името унгарци идва от хуни (хунгари). И така, готите, живеещи в Голяма Скития днес са известни като украинци, хуните, обитаващи Панония – като унгарци, а славяните участват в състава на различни държави като Румъния, Чехия, Словакия, Полша, Украйна, Русия и др. А онези готи, славяни и хуни, които се съединиха с траките, всички заедно се наричат българи.

   Преобладаващите гени у българите са тракийските. Според Библията след оттеглянето на водите на потопа по времето на Ной ковчегът заседнал на Арартските планини, които днес попадат в териториите на Армения и Турция. (6) Тримата сина на Ной – Сим, Хам и Яфет, дали началото на всички народи. След Ноевия потоп първите народи започнали да се разселват от Араратските планини по всичките посоки на света. Библията е описала потомството на Сим, Хам и Яфет в таблицата на народите. (7) Седмият син на Яфет е Тирас (Тир), който е родоначалник на траките:

   „1. Ето потомството на Ноевите синове, Сим, Хам и Яфет,

   което им се роди след потопа.

     2. Синовете на Яфет:

   Гомер, Магог, Мадай, Яван, Тувал, Мосох и Тирас.

     3. Синовете на Гомер:

   Асханаз, Рифат и Тогарма.

     4. Синовете на Яван:

   Елисей, Тарсис, Китим и Доданим.

     5. (От тия се населиха островите на народите в земите им,

   всеки според езика си, племето си, в народите си).” (8)

   Потомците на Яфет, с изключение на Мадай, поселиха Мала Азия, островите в Средиземно море и Европа. Подобно и по-разширено описание е оставил Йосиф Флавий в „Юдейски древности”:

   „Ето как всеки народ беше назован според първите си обитатели.

     1. Ето потомците на Ной, според които се именуваха народите след тях. Яфет, син на Ной, имаше седем сина: те се заселиха от планините Таурус и Аманус, през Азия до реката Тансис (9), и през Европа до Кадис (10); те се заселиха в земите, които откриха, необитавани преди, и нарекоха народите със своите имена. Гомер даде началото на ония, които гърците сега наричат Галати [Гали], но тогава бяха наричани Гомери (11). Магог даде началото на онези, които по неговото име бяха наречени Магоги, които гърците нарекоха Скити. А ето синовете на Яфет – Яван и Мадай; потомците на Мадай бяха наречени от гърците Мадаи; а от Яван произлязоха Йонийците и всички Гърци. Тувал даде началото на Тувалите, които сега са наричани Ибери; Мосох даде началото на Мосохите, които днес са наричани Кападокийци. Тяхното име го подсказва днес града всред тях, наречен Мазака, който осведомява онези, които са досетливи, че така е бил наречен някога народът. Също и Тирас нарече онези, които управляваше Тираси; а гърците промениха името на Траки. Много бяха земите, които потомците на Яфет обитаваха. Относно тримата сина на Гомер, Асханаз даде началото на Асханазите (12), които днес са наричани от гърците Регини. И Рифат даде началото на Рифатите, сега наричани Пафлагонци; и Тогарма – на Тогарманите, които гърците приеха да наричат фриги. А относно тримата сина на Яван, син на Яфет, Елисей даде името на Елисеите, които бяха негови поданици; това са днешните Еолийци. Тарсис – на Тарсийците, понеже това беше старото име на Киликия; това може да се проследи по името на техния главен град Тарсис (Тарс), в чието изписване буквата "тау" е заменила "тета". Китим завладя острова Китим, който днес е наричан Кипър; и поради това всички острови и по-голямата част от крайбрежието са наречени Китим от евреите и един град в Кипър е запазил това име...” (13)

   Хронограф от 5 в. потвърждава потомството на Яфет:

   „В една писана около 450 г. хроника се изброяват народите, които произлизат от третия Ноев син Яфета. Те са...албани, сармати, скити, траки, илирийци, македонци, гърци, хуни и пр.” (14)

   Тирас, родоначалникът на траките, се заселил в днешна Тракия и основал град Одрин. Стефан Захариев в своето Географико-историко-статистическо описание на Татар-Пазарджишката кааза, отпечатано в 1870 г. във Виена, хвърля светлина върху тракийското потекло на съвременните българи:

   „Понеже настоящото описание се отнася за българите, дето живеят в западния край на Тракия, мисля, че не ще бъде излишно, ако пишем нещо вкратце не само за жителите в тази страна, но въобще и за всичките тракийски българи, които от незапомнени векове са населявали и населяват цяла Тракия...а ние се ограничаваме да кажем според Страбона, че преди много векове пет племена едноезични населявали западна Тракия от Одрин до река Искър; а Зосим нарича тия места Тракийска Скития (както са наричали елините всичките славяни скити и варвари). И според доказателствата на Херодота и Страбона тия пет племена са населявали следващите места: 1) Удърците (на гръцки изкривено одриси) живяли в Одринската област, и техният цар Търън (Тирис), основал [за] първи път градът Одрин, сегашното Едрене, при река Марица, и това племе било по-силно от останалите четири племена...” (15)

   Името на град Одрин произлиза от името на основателя му Търън: о-Търън; а Одриси: от о-Тириси. (16)

   Когато Св. Кирил Философ отишъл при хазарите, за да защити християните и тяхната вяра и да обори евреите и сарацините, той представил на опонентите си българите като потомци на Яфет:

   „Философът им разясни и това, като им рече:

   – Благословението на вашия отец Ной не е нищо друго освен възхвала към Бога и никак не се отнася до самия него (до Сим). Защото ето как е: Ной е рекъл: „Благословен да бъде Господ Бог на Сима”, а на Яфета, от когото сме ние, е казал: „Да разпространи Бог Яфета и той да се посели в жилищата Симови.” (17)

   Херодот описва траките като най-многочисления народ на света след индусите:

   „Тракийският народ е най-големият народ на земята след индийския...” (18)

   Най-големият народ в Европа е бил наричан с различни имена, според земите, които е обитавал. Изследователите изброяват до 80-90 имена на тракийски племена, разположени в обширни земи. За да се разгледа българската история, е необходимо да се проследят и обхванат имената на всичките тракийски племена със земите, които обитават, както и на  други още етноси, участващи във формирането на българската държава. Това е едно обширно поле за разглеждане и изследване, което предполага съответната компетентност и познания, както и критичност и безпристрастност, когато се правят обобщения и заключения. При тълкуването на историческите текстове не трябва да се допуска и грешката да се изваждат думи или изрази от контекста, за да се нагаждат според нечий предразсъдък.

   Друга особеност, която би трябвало да се отчита е, че различните историци, описвайки едни и същи събития, са наричали българите с различни имена. Комес Марцелин (6 в.) в своята хроника под 499 г. е записал следното:

   „Арист, военачалник на илирийските войски...тръгна против българите, които плячкосвали Тракия. Боят се завърза при река Цурта (19), където бяха убити повече от четири хиляди наши”. (20)

   Сражението се е водило между големи маси. Българите не са били малка дружина, нахлула за грабеж, а многобройният тракийски народ. Те победили римляните, изпъдили ги и си останали господари на Тракия. Енодий (6 в.) и Касиодор (6 в.) наричат българите тракийци, илирийци и мизи. (21)

   Теофан (8-9 в.) също нарича българите тракийци и илирийци. Той под 494 г. е записал:

   „В тази година (494) и тъй наричаните българи в Илирия и Тракия нападаха и се отдръпваха, преди да ги забележи човек”. (22)

   Ето какво и други хронисти са казали:

   „Папа Николай в писаното си в 860 г. до цар Михаил писмо и Анастасий Библиотекар са разбирали под илирийски българи онези илирийски българи, на които още папа Дамаз (4 в.) бе писал писма. Тицинският владика Енодий е първият, който нарече тези илирийци българи. Тези българи по времето на император Юстиниан (6 в.) се обединиха с останалите българи. След това Рим и Цариград изгубиха влияние над същите българи, та сега искаха да върнат стария ред на нещата”. (23) (24)

   Някои автори наричат българите скити. Страбон (1 в. пр. н. е.-1 в.) обяснява произхода и значението на думата скит чрез българския глагол „скитам се”. (25)

   Мирмидоните от времето на Троянската война са наречени българи от Малала (6 в.):

   „От особено значение е, че папа Николай споменава редом с другите принадлежащи към Първа Юстиниана провинции и Ахая, с което потвърждава казаното от Малала, че предводителстваните от Ахил мирмидонци се казвали по негово време българи: Ахил поточно предвождаше ахейци. (26) Първа Юстиниана, както посочихме се е простирала до Коринтския провлак”. (27)

   Йоан Цеца (12 в.) нарича българи и хуните и пеоните:

   „И тогава всички пристигнаха в Авлида с кораби,

   и заедно с тях Ахил, синът на Пелей,

   и на Тетида, дъщерята на философа Хирон,

   водейки войска от хуни-българи-мирмидонци,

   на брой две хиляди и петстотин...

   А Пирехми водеше пеонците, сиреч българите,

   от река Аксиос, сиреч Вардара...

   А пеонците са българи. Не вярвай на глупците,

   да смяташ, че пеонците са различни от тях. Те

   [глупците] смятат, че Аксиос е различен от Вардара,

   и казват, че се пише с дифтонг...” (28)

   Пеонците са наречени и панонци от Апиан (2 в.). (29)

   Българи са наречени и македонците от Константин Порфирогенет (10 в.), патриарх Фотий, папа Николай и Анастасий Библиотекар (9 в.):

   „...патриарх Фотий, Анастасий Библиотекар, папа Николай и др., също така означават македонците като българи...още Константин Порфирогенет – първият, който спомена сърбите и хърватите в историята, пишеше, че преди появяването на сърбите и хърватите в историята, България се е намирала под римска власт, от което се разбира, че тогава Македония се е казвала България”. (30)

   Тази част от Балканския полуостров е получила името си от неин владетел на име Македон, който според едно предание е син на Озирис и бил оставен по завещание от баща си да управлява тази страна. Преди това тя се е казвала Ематия. (31) Според Манетон (4-3 в. пр. н. е.) Македон е живял през 24 в. пр. н. е., но вероятно това се е случило 500-1000 години по-късно, тъй като хрониката му удължава действителната история от 3000 на 5000 години. (32) (33)

   Конон (1 в. пр. н. е.) е записал, че Орфей царувал над македонците и одрисите:

   „Друг подобен пример е приведен от Конон. В своя 46-ти разказ Конон говори за Орфей, който „царувал над македонците и страната на одрисите”, след това препраща към „жителите на Тракия и Македония” и към „група траки и македонци, отиващи заедно към Либетра, където се смята, че Орфей е умрял от ръцете на „жените на Тракия и Македония”. (34)

   В историческите извори не само българите са наричани с различни имена, но и тракийските племена са били наричани различно. Така например Помпей Трог (1 в. пр. н. е.) нарича македонците пеласги:

   „Трог Помпей пък пише, че македонците са от пеласгийски произход. Ето защо македонците не са считани за гърци”. (35)

   Тит Ливий (1 в. пр. н. е. – 1 в.) пише, че македонците и пеласгите са говорили на един език:

   „Понеже македонците, етолците и акарнанците са от пеласгийски произход, Тит Ливий пише, че те са оротували един и същи език”. (36)

   Според Хезиод (7 в. пр. н. е.) пеласгите са най-старият народ на южната част на Балканския полуостров:

   „Например Хезиод пише, че пеласгите са автохтонно население на южната част на Балканския полуостров”. (37)

   Когато гърците започнали да колонизират егейското крайбрежие, те заварили там пеласги. Ето какво е записал Херодот:

   „Какъв език са оротували пеласгите, не мога да кажа сигурно...Ако, обаче, се съди по останалите живи пеласги..., трябва да кажем, че те са оротували един варварски език. Щом това е тъй, жителите на Атика, която е пеласгийска земя, с преминаването им към елините, са възприели друг (елински) език”. (38)

   Пеласгите са известни и като беласци. Ето какво пише българският лингвист Георги Сотиров:

   „Името, с което македоно-българите наричали себе си около третото хилядолетие преди Христа изглежда е било Беласци, т. е. хора живеещи на, или в подножието на планината Беласица. Информацията за този народ е повече от оскъдна, но няколко латински и гръцки автори свидетелстват, че пеласгите са доминирали по цялата територия на днешна Гърция (включително Егейските острови), че те са били хора с висока култура и че от тях гърците са заели азбуката, която е общоприето да се нарича финикийска. Терминът Пеласги не е нищо друго освен фонетична адаптация на Беласци в латинския език; гърците са пишели тази дума Пеласгой”. (39)

   Македонците са наречени и илири. Аполоний Родоски и Калимах (3 в. пр. н. е.), хвърлят светлина върху това, описвайки Кадъм и Хармония:

   „По-сетнешната история на Кадъм и Хармония е не по-малко интригуваща. В съгласие с едно пророчество енхелейците предлагат на Кадъм и Хармония да бъдат техни водачи в похода им срещу илирийците. Кадъм се съгласява и ги отвежда до победа, след което „той царува над илирийците и му се роди син – Илирий”. Кадъм и Хармония остават да живеят сред илирийците до смъртта си. Аполоний Родий говори за гробницата им в илирийската земя. Калимах поставя тази гробница в Пола, Истрия. (40) Твърди се, че докато е бил жив, Кадъм е основал град Лихнида. Този град е бил в сърцето на Македония и все още си е там, само името му е променено: днес се нарича Охрид”. (41) (42)

   Друго известно тракийско племе, което е било наричано различно, са витините:

   „...според Херодот, траки „стримони” се преселили в Мала Азия, където били наречени „битюни”. (43)

   Фригите са потомци на Тогарма, син на Гомер, който е най-големият син на Яфет. Те участват в състава на българската държава и езикът им е близък до българския. Някои стари автори ги идентифицират с траките, тъй като са живеели сред тях:

   „Страбон отговаря: „Фригите са бриги, тракийски народ”. Херодот потвърждава, че „според думите на македонците тези фриги са се наричали бриги, докато са живеели в Европа и са били съседи на македонците. Но откакто някои си сменили местообитанието и отишли в Азия, името им също претърпяло промяна и станало фриги”. (44)

   „Освен „Бригес” Херодот пише бригите и „Бригой”. Етимологически това е българското бърго, бързо. Страбон нарича бригите берекинти...Теофан нарича земята на бъргите в Македония Берзития, а в легендата за Св. Димитрия македонските бърги се казват берзити. Всичко това доказва, че споменатите в легендата за Св. Димитрия берзити не са някои други освен старите македонски бърги (бързи) или фриги (хвъркати), които са взели живо участие в Троянската война, и които днес се казват бързаци”. (45)

   Нахвърлях някои примери, за да покажа как българите са били наричани по различен начин. Някои изследователи се объркват в морето от имена и изпускат нишката.

   От времето преди и около Троянската война в историята са останали имена на известни герои, които различни народи се стремят да ги причислят всеки към своята култура. Изворите дават достатъчно информация, за да се определи кой какъв е. Ето някои имена, които са безспорно част от българското наследство: Атлас, Електра, Хармония, Ясион, Дардан, Илирий, Семела, Дионис; Тамир; Орфей и брат му Лин. (46) Омир е потомък на Орфей единадесето или дванадесето поколение. (47)

   Ахил, Херакъл, Тезей, Телефус, Пентезилея и амазонките са готи. (48) (49) (50) Ахил е наречен „цар на Скития” (51) Последните герои са дотолкова част от българското наследство, доколкото готите участват в българската народност.

   Изброените известни личности са въпрос на отделно разглеждане.

   Други етноси, участващи в българската народност освен траките са хуни, славяни и готи.

   Хунитеса потомци на Гомер, най-големият син на Яфет.Те първо са били наричани кимери. Ето как предава това д-р Г. Ценов:

   „Юдейският писател Флавиус Йосеф (1 в.)...пише, че гърците наричали галатите гомар (кимерии), а магогите – скити”. (52)

   Първоначално повечето Яфетови потомци живеели в Мала Азия. След като нарастнали, се разселили из Европа. Ето какво пише за хуните Йордан (6 в.):

   „...Той на едно място пише, че хунугурите, които основаха модерната българска държава, най-напред, преди Троянската война, са живеели покрай Меотидското блато (покрай което са живеели кимериите), след това в Мизия, Тракия и Дакия; по-късно (в историческо време) се споменават в Скития покрай Понтийско (Черно) море”. (53) (54)

   Ето повече информация за земите, които обитавали хуните преди 5 в. пр. н. е.:

   „...Прокопиевият Кавказ, по който са живели хуните в едно правреме, не се е намирал в Азия, а в Тракия и Илирия. Прокопий (6 в.) пише за това:

   „От подножията на Кавказката планина едни са обърнати към север и запад и се простират през земята на илирийците и тракийците, други са обърнати към изток и юг и стигат до проходите, в които живеят хуните, и водят към земята на персите и ромеите (гърците), от които единият се казва Тцур (Чорлу) (55) ”...

   Прокопий не е единственият, който казва, че Кавказката планина е тракоилирийска планина. Това са казали преди него други много по-стари писатели, например Страбон. Според Аполодор (2 в. пр. н. е.) измъчваната от стършела крава Йо побягнала (в едно правреме) от крайбрежието на Йонийско море (56) през Илирия за Хемус (Стара планина), завила от там към югоизток, преминала през земята на скитите и кимериите, а след това през Тракийския провлак – в Азия, който поради това преминаване се нарекъл Бос-пор (волски път или волски бърф).

   Есхил (5 в. пр. н. е.) пък, който е по-стар от Херодот, пише, че Прометей бил казал на Йо да мине по Кавказката планина, от която извира р. Хибриста (Ибър, Марица, защото Марица се нарича и днес в началото си Ибър), и да се отправи за Кимерийския нос (днес Галата, част от Цариград). Него като напусне, да мине през Меотидския канал за Азия. Нейният път (през провлака) щял после да се нарича Бос-пор.

   Есхил е означил като Кавказка планина Рила, защото от нея извира Ибър...

   Есхиловите кимерии, които живеели югоизточно от тази Кавказка планина, Прокопий е нарекъл хуни. На едно място той пише:

   „В старо време хуните се наричаха кимерии”. А на друго място:

   „Онези, които в старо време се казваха кимерии, сега се казват утигури (уногури или уногундури, които основаха българската държава), на север от които живееха антите”. Понеже антите (славянски народ) живееха на север от Дунав, утигурите са живеели на юг от Дунав или най-малко покрай Дунав...

   Според Есхил Йо минала от земята на скитите в земята на кимериите и оттам преминала в Азия...

   Меотис, покрай който са живели кимериите или хуните и готите, се е намирал според Прокопий там, където морето от Византия нататък е текло във вид на река, т. е. Босфора. Теофан пък, който нарича Малаловите и Прокопиевите кимерии – хуни българи, означава праселищата на кимериите – хуните като Стара България. Той пише, че откъм Меотис на края на Черно море, т. е. при Византия, морето текло във вид на река през земята на Босфора и Кимерия”. (57)

   От този текст някои географски имена сигурно биха предизвикали недоумение у читателите, които за пръв път ги срещат в този контекст. Тук искам да кажа, че в старо време, когато преселници от един народ, разширявайки се, са се заселвали в нови земи, те са пренасяли и имена от старите си земи в новите. Така например тази част от Босфора (Истанбул), която се свързва с Понтийско (Черно) море, се е наричала Кимерийски Босфор, и старото име на Керченския проток е било същото; една част от Босфора се е наричала Меотидски канал, и старото име на Азовско море е било Меотийско море; старото име на планина Рила е било Кавказ, и има планина със същото име в Азия; старото име на град Варна е Одесос, и има град Одеса в Украйна; аз съм срещал четири селища с име Европа на стари карти на Македония – отзвук на заселването на Кадъм в тази земя, след като напуснал Тир (Финикия) и дошъл в Тракия да търси сестра си Европа и т. н.

   Хуните са наричани и с други имена, които в разселенията си са завладели земите и на днешна Унгария:

   „Държавата на абарите продължила да съществува, но под българско име.Абари и българи са обозначени от историците като един и същ народ, както Генезий (10 в.) пише:

   „Българите произхождат от абари и хазари, като са наречени по името на цар Булгарос”.

   В началото на 9 в. ние слушаме само за българи в Панония, където дотогава се е говорило за хуни и абари. Българите са тези, които са граничели с германската нация в римската империя. С българи водят преговори оттогава германските императори по отношение на граници и т. н. като първи български цар, изпратил през 824 г. посланици за мирни преговори, е посочен Омбритаг. Името на този цар ни дава ключа за връзката между българи и абари, тъй като Омбритаг означава господар или повелител на омбрите (абарите); омбри = абари и „тагос” = "повелител".

   Българите при среден Дунав в Панония са също омбри, обри, абари, а абарите са хуни. Хуните са някогашните кимерийци или кимбри, а кимбрите са древните обитатели на Дунав, които във 2 в. пр. Хр. отиват от Панония в Италия и Испания.

   Властта на българите в Панония не е възникнала като резултат на някаква инвазия на един или друг владетел, а в продължение на властването на скитите. Българите са наричани по своето име още от министъра на Теодорих Велики – Касиодор и от хронографът, съвременник на Теодорих – Енодий. Касиодор пише по този повод:

   „По това време (504 г.), след като чрез смелостта на нашия цар Теодорих българите бяха победени, Италия получи Сирмиум (58) обратно”.

   Сирмиум – столицата на Панония, преди това е принадлежала на хуните, които на това място са били наречени българи. Енодий пише в своята творба по адрес на Теодорих следното:

   „Това е един народ, на когото преди теб всичко му принадлежеше, каквото си поискаше”.

   Този народ Теодорих е трябвало да разбие, за да може да присъедини Панония към Италия.

   Теодорих навярно е присъединил Сирмиум към Италия, но Панония остава в народностно отношение българска, както ни свидетелстват германските хронисти от 9 в.”. (59)

   В унгарския език има следи от българско езиково влияние, което потвърждава връзката между хуните и българите:

   „...Това мнение намери горещ и доблестен противник в лицето на един твърде обективен учен – Ажбот, който...обори един по един доводите на Мункачи и доказа от своя страна, че славянските думи в маджарския език са заети в днешна Унгария и то предимно от славянско племе, идентично с днешните българи, че и самото название на маджарската столица Пеща е от български произход (пещ)...И тъй ще да е същинската истина, както ни я представя Ажбот, защото в новото си отечество маджарите намериха в 9 в. славяно-българско племе и словено-български държавен строй, па неминуемо е следвало да попаднат под словено-българско културно влияние още в първото време на заселбата си. Ако славянските думи в маджарски бяха заети в южна Русия, те щяха да носят дири от руски език; а то какво виждаме? Виждаме, че в тях е отпечатан главният признак на български език, защото в тях някои характерни звукове запазват българския си изговор (шт, жд, он, ен). А с българите (разбирай словено-българите) маджарите не са могли да бъдат непосредствени съседи в Южна Русия, защото ги е делял дебел пояс чужди племена, които и до днес заемат ъгъла между Дунава и Черно море”. (60)

   Средновековните историци говорят за българи, които владеели Панония, но това не означава, че българите в лицето на хуните са дошли оттам. Хуните, които се съединиха с траките, приеха името българи. Името българи в Панония постепенно спира да се употребява и хуните продължават да бъдат наричани хуни:

   „От модерните автори Клапрот и Цойс (19 в.) са най-старите историци, които идентифицират българите с хуните. Те се различават от другите изследователи и по това, че като считат българите за хуни, казват, че тия хуни са Атилови хуни, които след разбиването им в Панония са се били оттеглили из Панония до Черно море, когато другите автори, дали те смятат българите за хуни или фини-чуди, самоеди, турци пр., твърдят, че българите били дошли едва в края на 7 в. от изток, откъм р. Волга, до Дунав.

   Хуните, както споменахме, имаха още в 4 в. своя голяма държава в коритото на Дунава, от германците до р. Днепър. В 454 г. умира техният велик цар Атила. След Атиловата смърт покорените от Атила панонски племена се подигат против Атиловите синове, разбиват хуните и ги принуждават да се оттеглят по Дунава към Черно море.

   Тия оттеглили се от Панония към Мизия и Черно море хуни се наричат от Клапрота и Цойса българи. Клапрот за пример пише:

   „Българите, които след разпадането на Атиловата държава станаха силни и прочути в Източна Европа, бяха тъй също народ от хунски произход...Българите са отстъпилите към изток до Черно море и Меотис хуни”.

   Това добре, но защо хуните се казваха хуни, когато бяха в Панония, а щом дойдоха в Мизия и покрай Черно море, започнаха да се казват българи, Клапрот и Цойс не обясниха.

   Че хуните са били отстъпили от Панония към Черно море и Меотис, казаните автори са взели от Йордана (6 в.), защото той съобщава това. Йордан, обаче, пише, че тия хуни са се били оттеглили в земята на готите, които той нарича и българи, понеже той още пише, че покрай брега на Черно море живели българи. Хуните от Панония и Дакия са били дошли до брега на Черно море при българи. Ирник, най-младият Атилов син, се бил заселил със своите хора в Малка Скития (Добруджа), други хуни се били заселили покрай Вид, Лом и Искър, трети в Тракия. те се нарекоха българи, защото дойдоха в земята на българите, с които се смесиха”. (61)

   Голямата и силна държава на хуните в Понания през 4-5 в. обуславя така нареченото Велико преселение на народите. Тяхното разширение предизвикало изтласкване на готи към югоизточна и югозападна Европа в този период, както и разширението и на други племена през 6-7 в. Голямото преселение на народите представлява вътрешно разместване в континента, а не идване на азиатски племена в Европа, според както някои твърдят.

   Готитеса потомци на Магог, вторият син на Яфет. Те са известни още като гети и скити. Ето как хронистите описват техния произход:

   „Това свидетелства и Аблавий (5-6 в.), който отлично е описал готите в неговата многодостоверна история. В това се съгласяват и някои стари писатели. Защо Йосеф (Йосиф Флавий), един твърде верен разказвач на събитията, понеже той винаги се ръководи от истината и преследва причините на нещата чак до тяхното начало, не е споменал това, що казахме за началото на готите, не знаем. Той споменава само Магога от техния род и казва, че по произход и по име те са се казвали скити...Той пише, че скитите произлизали от Магога: „Тези, които сега се казват от гърците галати, едно време се казвали гомари, основани от Гомара. От Магога си води името колонията на магогарите, от тях онези, които се казват скити”.

   Освен Йосефа и свети Амвросий, Миланският владика (4 в.), който е водил ожесточена борба против готската църква, идентифицира готите с Гога...”пишейки върху тоя народ на императора, бил казал, че Гог е Гот”...

   Св. Йероним, който е по-млад съвременник на Амвросия пише:

   „А всъщност всички учени наричат готите повече гети, отколкото Гог и Магог. Те са седем племена, за които се казва, че са от рода на Яфета, живеят на север”.

   Все по това време говори почти същото за готите и Св. Августин (4-5 в.). Той пише:

   „Тези племена, които се наричат Гог и Магог, не трябва да се вземат, като че са някакви варвари в някоя част на света, или пък, ако някои поради първите букви на тяхното име ги считат гети и масагети, или за някакви чужденци, отделни от римската власт”.

   Свети Августин ,прочее, не е считал потомците на Гога и Магога (готите) за нещо отделно от Римската империя. Също и Доротей (4 в.), преводач в Абдия, е считал Гога и Магога за скити”. (62)

   Произхода на готите от Магог, син на Яфет потвърждава и Изидор Севилски (6-7 в.):

   „Народът на готите е много древен; някои извеждат неговия произход към Магог, сина на Яфет, съдейки по сходството на последната сричка от това име и позовавайки се на думите на пророк Йезекил (Книга на пророк Йезекил, гл. 38 и 39). Учените, напротив, са привикнали да го наричат „гети”, вместо „Гог и Магог”...Готите са произлезли от Магог, сина на Яфет, и се считат за еднородни със скитите. Ето защо те не се различават много и в названието си: една буква се изменя, друга изчезва и от „Гети” се получава „Скити”. (63)

   В своята книга „Произход и деяния на гетите” Йордан започва да описва историята на този народ от определено историческо време нататък. Преди това те са споменати като участници в Троянската война, воюващи за земите си. Ето как ги описва авторът от гледна точка на неговата епоха:

   „И тъй от този остров Скандза като из някоя фабрика или майка на народите ще да са излезли според преданието някогаш готите с техния крал Бериг. Щом напуснали корабите си и стъпили на суша, дали й веднага име, защото още днес се нарича, както се приказва, там една земя Готискандза (готска Скандинавия). От там се отправили към земята на улмеругите, които тогава живели по бреговете на морето, разбили ги и ги изпъдили от отечеството им. Разбиха още тогава съседите си вандалите и си ги подчиниха чрез победите си. Но когато сега числото на народа все повече и повече се увеличило и когато царувал приблизително петият крал след Бериха, именно Филимер, синът на Гадериха, той решил въоръжен с жена и деца да излезе. Като търсил по-удобни и по-пространни селища, дошъл в земята на скитите, която на техен език се казва Ойум. Плодородната област се хареса на войската...насърчени от своите победи, стигнали чак до крайния предел на Скития, която граничи с Понтуса (Черно море), както това изобщо в техните героически песни, като в някоя история се разправя”. (64)

   Моисей от Хорене (5 в.) е описал заселването на готи около река Дунав по следния начин:

   „Десетата част на Европа, Тракия, лежи на изток от Далмация, до Сарматия, започвайки от реката Тарис (да се чете Тирас...) и до Дунав. В нея има пет области и също и страната Вермус и Дардания с четири града. На юг се намира именно Тракия, на север великата страна Дакия, в която живеят славяни – 25 племена. Тяхната земя завладели чрез война готите, дошли от остров Скания, наричана германски Хемус. Но славяните, като преминали през река Данай, завладели друга област в Тракия и Македония и отишли и в Ахая и Далмация...

   Готското преселение се смята да захваща към 2 век, а може би и по-рано...”. (65)

   Изследователите идентифицират земята Скандия, с която започва описанието си Йордан, с южната част на Скандинавския полуостров, полуостров Ютланд и островите в този район. Херберщайн (16 в.) относно тази земя обяснява следното:

   „Скандинавия обаче не е остров, а континент; тя е част от кралството на Швеция, което има дълга граница със (земята на) готите, голяма част от която сега принадлежи на кралство Дания. Понеже онези, които са писали за тези неща, са я изкарвали по-голяма от Швеция, и понеже пишат, че оттам са дошли готите и ломбардите, доколкото разбирам, те са включвали тези три царства в едно цяло, наречено с общото име Скандия. През онези времена земята, която се намира между финския бряг на Балтийско море и Арктическия океан, е била непозната. И до днес тези земи остават необработваеми и малко изучавани заради многото езера, безбройните реки и суровия климат. Това обяснява факта, че много (писатели) определят тези земи като остров с гигантски размери, като са му дали името Скандия”. (66)

   Готи и гети са имена на един и същ народ, а не на два различни, според както някои твърдят, че готите били предци на германците, а гетите били тракийско племе. До 3 в. са били известни като гети, а след това – готи. Елий Спартиан описва как е настъпила промяната. В един епизод от живота на жестокия римски император Каракала (211-217), който убил не само безброй свои политически противници, но дори и родния си брат, е отбелязано:

   „Няма да бъде неуместно да разкажем тук и един весел анекдот: Когато той [Каракала] си присвоил прозвищата Германикус, Партикус, Арабикус и Аламаникус, синът на император Пертинакс, Хелвий Пертинакс, му подхвърлил шеговито: „Моля, добавете също така Гетикус Максимус”, намеквайки с това за убийството на Гета, [брата на Каракала], а не за победата на Каракала над гетите, защото готите са гети.” (67)

   Последвало убиството но Хелвий Пертинакс, след което от този момент нататък историците не използват думата гети, а готи, като, винаги пишейки за готи, поясняват, че това са гетите. Йордан в своята книга „Произход и деяния на готите” също пояснява, че „готите се казвали по-преди гети”, както и споменава „за множество сражения, които неговите готи/гети водили с разни и също така поименно обозначени в труда му германски племена”. (68)

   Филосторгий (4 в.) потвърждава, че гети и готи са един народ, описвайки разпространението на християнството по негово време в България:

   „Той (Филосторгий) прочее казва, че Урфила е превел на римска земя като поселеници голямо количество хора, които бяха изпъдени от своите стари селища поради религиозни работи. Тези дойдоха откъм скитите, откъм север на Дунава и по-преди се наричаха гети, обаче сега те са известни под името готи. Той разправя, че тая раса хора била посветена в Христовата вяра по следния начин: Когато Валериан и Галиен (253-260) управлявали империята, голямо множество скити, което живеело на север от Дунава, нахлуло в римска земя и опустошило голяма част от Европа във време на своето опустошително скитане. След това преминали в Азия, наводнили Кападокия и Галатия. Тук те взели голямо количество роби, измежду които имало и много църковници, след това се върнали в земята си с плячка и грабеж.

   Набожните роби, като се сношавали с варварите, превърнали мнозина от тях в правата вяра и ги убедили да приемат Христовата вяра наместо езическите предразсъдъци. В числото на тези роби били и родителите на Урфила, които произхождали от Кападокия, водейки своето потекло от едно село на име Садаголтина, близо до града Парнас.

   Този Урфила прочее е бил водител на тази набожна дружина, която дойде откъм готите и стана най-сетне неин пръв владика. Бидейки изпроводен от княза на готите в едно пратеничество до двора на императора Константина (защото варварските племена в това място бяха подчинени на императора), той биде ръкоположен за владика на християните от Евсевия и другите прелати, които бяха с него. След това той много се загрижи за тях и между другото той изнамери писмени белези за техния език и преведе на техния прост (вулгарен) език всичките книги на Светото писание, с изключение на книгите за царете, които той изостави, понеже те разправят чисто военни работи, а готските племена особено обичат войната, та се има по-голяма нужда да се обуздават военните им страсти, отколкото да се възбуждат към военни дела...

   Това множество от покръстени беше поставено от императора в разни части на Мизия, според както той считаше за удобно и той толкова почиташе Урфила, щото често говореше за него, като за Моисея на времето си.” (69)

   Херодот е оставил описание на готите и техните поселения за времето през 6 в. пр. н. е. Той счита траки и гети за един народ, тъй като са живеели заедно:

   „Освен скити Херодот ни споменава и траки и гети, които са живели на юг от Дунава, защото Дарий, който минал през Босфора преди да дойде до реката Истер (Дунав) да се бие със скитите, той победил гетите (траките). За Херодота гети и траки са синоними. Той употребява ту едното, ту другото име, за да означи един и същи народ. В 93 глава на IV книга Херодот пише: „Преди той (Дарий) да стигне до Истера (Дунава), покори най-напред гетите, които вярват в безсмъртието, защото траките от Салмидесос и тези, които живеят над Аполония или Месемврия и които се казват Нипсеи, се предадоха Дарию без всяко съпротивление. Гетите се държаха, но бидоха победени и са най-храбрите и най-мирните от всички траки”. От приведеното се вижда как Херодот меси гетите и траките, а мисли един и същи народ. А в 99 глава на същата глава (книга) пише:

   „Пред земята на скитите откъм морето се простира Тракия. Тая земя образува най-напред залив и тогава иде земята на скитите и Истер (Дунав) тече в нея и се извива при устието си на югоизток. От Дунава сега искам да опиша колко е дълъг морският бряг на скитската земя. Това е прочее старата скитска земя, която лежи към полуден и юг чак до града Каркинитис. Оттук, все покрай същото море, живее таврическият народ в една страна, която е планинска и се издава навътре в Черно море, чак до тъй наречения Херсонес, който се простира в морето към Изток”.

   Изобщо Херодотовата Скития е на север от Дунава, а на юг от Дунава живеят траки или гети, където според Йордана ние разбираме, че живеят българи”. (70)

   След като готите излезли от земята Скандза в едно правреме и се заселили в Скития, на север от Черно море, през 4 в. е имало една вълна на преселение на готи на юг от река Дунав. От гетската история на Йордан разбираме следното:

   „Досега се смяташе, че готите излезли от Скандинавия, минали през днешна Полша и Украйна и се спрели до Азовско море. Тук през 376 г. върху тях ударили...хуни. Преследвани от хуните, готите били избягали на запад, в дакийската долина на Дунав. Понеже и тук не се намирали извън опасност, през 377 г. изпратили мисия до император Валенс, да го молят да им позволи да се поселят на юг от Дунав в Мизия или Тракия, като му обещали, че ще се подчинят на властта му и ще бъдат покорни; за да получат по-голямо доверие, те обещали на император Валенс, че ще приемат християнството, ако биха им се дали учители, които да разбират техния език. Това станало. Но Валенс, който бе родом от Цибале в Панония (Словения) и изповядваше, както всички тракоилирийци, тракоилирийското верую, или веруюто на Евсевий, Улфила и пр., бил им дал за учители тракоилирийци, които изповядвали това верую, защото само тракийците, както казахме, са говорили готски”. (71)

   През 5 в. готите на юг от река Дунав оказвали влияние върху избирането на императорите в Константинопол:

   „Аспар е син на патриция Ардибура. Той ще да е роден около 400 г., защото в 434 г. е бил консул. В 430 г. е бил вече военачалник, защото тая година, идещ с войска от Византия, се е явил в Африка на помощ на византийските войски. В 424 г. той е действал като военачалник с баща си Ардибура срещу Йоана, узурпатора на Италия след смъртта на императора Хонория. В 471 г. е бил убит. Като се вземе всичко това предвид, предполага се да е роден около 400 г.

   Къси са сведенията, които имаме за неговото потекло, обаче от това, що се знае, трябва да се заключи, че е гет, т. е. от народа, от който са произлезли Мундо и Виталиан. Йордан казва за него, че е гот, но понеже Йордан не прави разлика между готи и гети, и понеже от друга страна се вижда, че Аспар е коренен жител на Балканския полуостров, то е явно, че той е от гетско потекло.

   Аспар е бил най-видната личност на Византийската империя по онова време. Историците казват, че той е бил на изток това, което е бил Рицимир на запад. Рицимир е бил един вид подимператор на западната империя, а в същото време и съперник да стане сам император. Аспар е бил нещо повече, защото по негово желание са се качвали и сваляли императорите, един вид „престолосъздател”...

   Йордан казва по този случай следното:

   „Лъв, по потекло бес, бе направен от мощта на патриция Аспаря от военен трибун на император”. (72)

   Готите се разселили и в югозападна Европа през 4-6 в.:

   „Главните племена или народи, които съсипват Атиловата държава, са гепидите и остроготите. Гепидите заели досегашните селища на хуните, като „храбри” хора, а остроготите или тримата братя Валамир, Теодомир и Видимир напуснали изобщо Дакия и Панония и тръгнали да търсят нови селища. От тях Валамир паднал в едно сражение срещу хуните (Атиловите синове), а Видимир и Теодомир тръгнали в противоположни страни. Видимир тръгнал за Италия; щом стигнал, се поминал, а Теодомир заминал за Византийската империя. Видимир оставил за наследник едноименния си син Видимир. Тогава император на западната империя е бил Глицерий, който дал подаръци на младия Видимир и го предумал да напусне Италия и да се отправи за Галия (южна Франция), като му рекъл: „там живеят визиготите, вашите съплеменници”. Видимир послушал императора, приел подаръците и се отправил за Галия. Тук той се съединил със своите съплеменници визиготите, дето неговите хора се претопили с тях в един народ, както са били преди раздялата си на визи и остроготи. Те обитавали Галия и Испания и тъй се държали, че никой не могъл да ги надвие. Визиготите, за които тук става дума, са част от готите, които напуснаха своето отечество в 4 в. във време на религиозните преследвания и хунския удар. Тогава те минали на юг от Дунава и след смъртта на досегашните им князе, особено след тая на Атанарика, си избрали за княз Алариха, който се отправил най-напред за Илирия, а от сетне за Италия, която завладял. След Италия тези готи завладяли Галия и Испания и са били едни от главните Атилови противници на Каталунското поле...

   Додето беше жив Теодорих кривогледи, Зенон чрез разни хитрости: давания на титли, обещавания за пари и пр. съблазни, подбуждаше Теодориха Теодомировия син против него, а след като умря Теодорих кривогледи, Зенон по същия начин предразполага Теодориха да иде да отнеме Италия от Одоакра, за да я повърне на империята или на Зенона. Зенон се е надявал да се възползва от взаимното им съсипване, обаче в тоя случай се излъгал. Теодорих заминал за Италия да убие Одоакра, обаче наместо да повърне Италия на империята, той хвърлил народната носия и се провъзгласил за цар на Италия. Той тъй е управлявал Италия, че историята му е дала названието велики”. (73)

   Готите са били наричани и сармати и меланхлени:

   „Интересно е и съобщението на Прокоп Кесарийски (6 в.) за император Хонорий (395-423): „Когато Хонорий беше император на Западната империя, варварите проникнаха в държавата...И преди, както и сега, те бяха в голямата си част от готски произход – най-многобройните и славни готи, вандалите, визиготите и гепидите. Преди ги наричаха сармати и меланхлени, някои наричаха тези народи и гети...От древни времена те обитават отвъдната страна на Дунав”.

   Значи древните жители на левия бряг на Дунав се наричали преди сармати, меланхлени, гети, а сега (началото на 6 в.) готи”. (74)

   Сармати и меланхлени са названия, обозначаващи хора с определени традиции, а не етнически определения:

   „Прокоп разделя гореспоменатите скитски народи на меланхлени (чернодрешковци) и сармати. Тази характеристика на българите се е запазила и до днес, тъй като българите, живеещи от р. Струма до Черно море носят черни дрехи, а живеещите на р. Вардар и в Мизия, наречени от стари времена сармати, носят светли и пъстри дрехи”. (75)

   Св. Йероним нарича гетите българи:

   „Християните в Гетия Св. Йероним нарича ту хуни, ту гети, понеже той по случай превода на Св. писание пише:

   „Хуните учат псалтира и загряват скитския студ с топлината на вярата: русата и златокоса гетска войска се обкръжава с църковни палатки”.

   Йероним нарича едни и същи скити в едно и също изречение ту хуни, ту гети и най-сетне схваща двата народа в едно име и ги нарича българи, защото в своята карта той бележи: Мизия, това е и България.

   Мизия, или земята на хуните и готите, се е наричала още във време на Йеронима, или в 4 в., преди Йордана, България”. (76)

   Готите са наречени българи и от Паисий Хилендарски в неговата „История славянобългарска”:

   „Тук е явно, че българите по това време именували готи и конен народ и досега пребивават покрай Дунав в Тракия, а по онова време именували ги готи...” (77)

   Славяните произлизат от скитите (готите) или кимерите (хуните). Ето как е описан техния произход от бащата на историята:

   „Херодот казва за нашите прадеди кимериите или скитите следното:

   „Веднъж персите ги нападнали. Те се събрали на съвет да решат какво да правят. По-имотните казали, че трябва непременно да се защитават, та ако и всички да биха загинали. „Ако избягаме оттук, къде можем да идем и каква ще бъде нашата съдба”, казали те. Другата партия била на мнение да не се бият, а да бягат. И понеже била по-многобройна и по-силна, тя се нахвърлила върху онези, които искали да се бият и ги избила. Тогава нахлули персите и безпрепятствено завзели кимерийската земя. Избягалите отишли да си търсят прехраната при други народи. Херодот ги нарича „дуолой”, т. е. слуги, роби, латинците по-късно ги нарекоха склавени (слуги, роби), а по-новите писатели ги нарекоха славяни”. (78)

   Най-известните имена на славянски племена са анти, венети и склавини, но тъй като са били много племена, имат много наименования:

   „Българите се чуват най-напред в Панония и Илирия, [и] на юг от Дунава, а славяните по на запад във Венеция и Норик. Освен това Йордан сочи селищата на венетите и по изворите на Висла.

   Това положение на славяните трябва да се разбира в едно правреме, когато изобщо готските и келтските народи се извеждат откъм Океана, Галия цизалпина и трансалпина. В историческо време славянските селища се сочат главно в Дакия и Тракия, където едно време се споменаваха готи и гети. Разположението на скитските народи Йордан описва по следния начин:

   „Първият народ в западна Скития са гепидите, в чиято страна текат големи и забележителни реки, защото Тиса тече през нея от север към юг. От запад идва самият голям Данубиус (Дунав), а от изток Таузис (според Момзен – Флутаузис), който бързотечно се излива в Дунава. По-нататък навътре е Дакия, която е защитена от стръмни планини, които я обкръжават като венец. На ляво от нея, където границата върви към север и от изворите на Висла върху големи пространства живее многобройният народ на венетите...Макар че техните наименования да се променят според техните поколения, най-главно пак се наричат склавини и анти. Склавините заемат земята от града Нова (според Момзен – Novietunum) и от Романски славянин (et Sclavino Rumunnensi) и от езерото, което се казва Музиан (Мурзианско езеро) чак до Днестър и на север чак до Вистула (Висла). Техните градове са блатата и горите. А антите, които са най-храбрите от тях, живеят по брега на Черно море и се простират от Днестър до Дунава, които реки са отдалечени една от друга на много дни ход. До брега на океана, където се излива Вистула с три устиета, живеят видиварите, които са събрани от разни родове. Зад тях тъй също до океана живеят итеместите (според Момзен – естите), един твърде миролюбив народ. На юг от тях  живее храбрият народ агазирите, който няма понятие от земеделие, а живее от скотовъдство и лов...” (79)

   Ето още информация за поселенията на славяните на Балканския полуостров:

   „Моисей от Хорене...пише...по тези работи следното:

      „Десетата част на Европа, Тракия, лежи на изток от Далмация, до Сарматия, започвайки от реката Тарис (да се чете Тирас...) и до Дунав. В нея има пет области и също и страната Вермус и Дардания с четири града. На юг се намира именно Тракия, на север великата страна Дакия, в която живеят славяни – 25 племена. Тяхната земя завладели чрез война Готите, дошли от остров Скания, наричана германски Хемус. Но славяните, като преминали през река Данай, завладели друга област в Тракия и Македония и отишли и в Ахая и Далмация....”

   И тъй Моисей от Хорене потвърждава онова, което казва Йордан, че славяните са по-стари поселници  и че готите са дошли тук върху тях...

   Готското преселение се смята да захваща към 2 век, а може би и по-рано, тъй че около Рождество Христово славяните са били вече тук”. (80)

   Нестор (11-12 в.) твърди, че славяните са автохтонни жители на Балканския полуостров в един текст, свързан с покръстването им от Св. ап. Павел:

   „Тъй щото и според Нестор, римляните (власите) са ударили върху славяни по тези места. А щом славяните са били тук във времето на Траяна, т. е. в началото на 2 в., то е явно, че те са стари поселници по тези места и че те непременно са били жители на тези области около Рождество Христово. Нестор казва, че праотечеството на славяните е Илирия, и че те собствено били покръстени от апостола Павла, който идвал там. Той ги е считал, значи, за поселници на Илирия още от време оно.

   В 20 глава на същото издание той пише по тая работа:

   „Княз Коцел постави епископ Методий в Панония на мястото на свети апостол Андроник...ученик на свети апостол Павел. Методий назначи два попа скорописци и им възложи да преведат всички книги от гръцки език на славянски в шестия месец, започвайки от месец март...,което те завършили на шести октомври, въздавайки достойна хвала и слава на Бога, дал такава благодат на епископ Методий, приемник на Андроник; той именно, апостол Андроник, учител на славяноезичните, е идвал в Моравия; апостол Павел е бил негов учител; този апостол Павел е идвал в Илирик; този апостол Павел е учител на славяните, които бяха първи; от тях сме и ние русите, нас славяноезичните апостол Павел ни е учил, който след себе си остави за епископ и наместник Андроник на славяноезичните...”

   Ако славяните, според Нестора, са покръстени от апостола Павла, то излиза, че по Рождество Христово те са били поселници на Илирия и Балканския полуостров. Положителен факт е, че апостол Павел е идвал три пъти на Балканския полуостров. Известни са неговите писма към солунците. От Солун през Илирия е ходил в Рим. А понеже славяните по онова време са били вече в Илирия, то че тяхното християнство започва от апостола Павла, ще е несъмнен факт. В приведената българска народна песен се изтъква тенденцията, че Траян е бил езичник, а покорените от него славяни – християни. А това е твърде вярно, понеже християнството се е разпространило най-напред на Балканския полуостров”. (81)

   Славяните са наричани и с много други имена – далматинци, вандали, венди, бохеми, фени, рутени, варяги и т. н., които днес съставляват главната част от населението на Чехия, Полша, Русия, Украйна и някои Балкански страни:

   „40. Някои автори не считат за нужно да разграничават готите от вандалите. Зонара (11-12 в.) например нарича Аларик водач на „вандалския или готския народ”...Между другото, славянството на вандалите е засвидетелствано от цяла поредица автори, които Брайс и Иречек очевидно са избрали да игнорират. Един от тях е Зигизмунд Херберщайн, опитен пътешественик в централна и северна Европа. Уводът на неговата книга се датира към 1549 г., а книгата му е издадена посмъртно през 1571 г. Авторът изброява народите, които говорят на славянски езици, започвайки с далматинците на юг и продължавайки с „вандалите, които живеят в Германия, на север от реката Елба”. Херберщайн, който е писал на латински, добавя:

   „Макар тези народи да се определят като славяни, германците вземат само името на вандалите и с него наричат славяноговорещите, венди, винди или виндиш, без да ги разграничават”.

   Горното позволява задоволително обяснение на иначе странната бележка, която някой редактор е добавил към 15-та книга от „Църковната история” на Никифор Калист (14 в.). А именно:

   „...също така сред вандалите, сиреч бохемите, цар Одоакър, много влиятелен мъж, преди известен като Пермислатус”.

   Одоакър тук е представен като цар на чехите (бохемите), а неговото истинско име е посочено с типично славянско звучене, вероятно изкривена форма на Борислав. Както ще видим, Одоакър е бил, ако не чех, то тогава украинец.

   41. Откриваме и друга безусловна идентификация на вандалите с чехите в творбата на Дюре (17 в.), която споменахме по-рано. Говорейки за Бохемия, Дюре казва, че страната е била владение на маркоманите или вандалите, „защото бохемите са вандалите”. След това пояснява:

   „Бохемите са наречени велики хора или велик народ от Птолемей (2 в.), книга 3, глава 2, таблица 4 на Европа. И наистина, Германия никога не е имала по-велик народ от вандалите, които включват руси, поляци, далматинците и бохемите. Техните езици много си приличат, донякъде са различни, но те си заимстват едни от други и едните знаят как да говорят езика на другите, както ни уверява С. Мюнстер (16 в.) в книга 3 на неговата „Универсална космография”, в раздела с описанието на царството Бохемия. Днес този език се говори от моравците”.

   Познанията на Дюре за географските граници на Германия може и да са били мъгляви. Но той определено е бил запознат с няколко източника, които след негово време са изчезнали безследно – например Абрахам Ортелий:

   В превод: „Меланхтон (16 в.) в съответствие с Тацит (1-2 в.) споменава следните: вандали, венеди, фени и славяни, като заявява, че всички те са различни имена на един народ...(Алберт) Кранц сочи за вандали бохемите, поляците, русите и далматинците. Той казва, че Вандалия обхваща техните земи”.

   42. Фактите, че готите и вандалите са близкородствени и че вандалите се отъждествяват от едни с чехите от сърцевината на Европа, а други ги локализират с готите по брега на Балтийско море, могат да ни убедят, че в случая си имаме работа със славянското население на централна и северна Европа. Според Снори Стурулсон (13 в.), „Свен Форкберд (Swein Forkbeard), данският крал, се оженил за Гунхилд (Gunhild), дъщерята на Бурислав (Burislav), цар на вендите (Vends).

   Този Бурислав не е някой друг, а самият Болеслав I Полски (992-1025), син на основателя на полската държава – княз Мешко. Вече не ни е трудно да разберем защо Петрус Артопеус, друг автор от 16 в., не прави разлика между вандалите и славяните от северна Европа. Вече разбираме и как така Снори Стурулсон се срещал с много Gauts. Интересно дали той е допускал, че тези Gauts може да са потомци на онези Geats от „Беоулф”. Вандалите и готите, на които хубавата Христина се надявала да стане царица, са поляците от балтийските провинции, към които можем да прибавим и лузатите край датската граница.

   43. Повече яснота за вандалите може да се придобие от най-ценното сведение на Херберщайн:

   „Всъщност, според някои, тъй като Вагриа някога е бил най-известният град и провинция на вандалите, граничеща с Любек и Лузатия, от нея (Вагрия) Балтийско море си е получило името; самото море, както и заливът, който разделя Германия от Дания...е запазило името си до днес сред рутените, които го наричат „vauretzokoie morie”, което ще рече морето на варягите. И така, тъй като вандалите тогава били могъщи и говорили на езика на рутените, и имали същите обичаи и религия, ми се струва, че рутените поканили предводители от вагрите или варягите, да бъдат техни водачи, вместо да дадат властта на чужденци, които се различават от тях по религия, традиции и език”. (82)

   Славяните участват днес в състава на българската държава. Това ще разгледам по-надолу.

   Тук бих желал да вмъкна едно пояснение за хазарите. Някои ги разглеждат като народ, дошъл от Азия. Това не е вярно, тъй като те произлизат от готите или славяните. Ето какво казва за тях историята:

   „Тъй например анонимният Равенски козмограф, който е писател от 7 в., схваща хазарите по следния начин:

   „В частта, която философите наричаха Европа, се намира отечеството на Яфета, Ноевия син, т. е. отечеството, което се казваше Скития, която е пуста. Това отечество се намираше по брега на Северния океан до споменатите Римфейски планини и било много голямо по дължина и ширина. Също в място равно, твърде обширно по дължина и ширина, се намира тъй наречената Хазария, която постоянно се викаше Голяма Скития, за която земнописецът Йордан казва, че била във форма на гъба. Тези хазари споменатият Йордан нарича агазири. През това хазарско отечество текат много реки, от които най-голяма е оная, която се казва Куфис.”

   Същото описание, само че по-ясно изразено, четем и в „Guidones Geographica”.

   И тъй, според писателите от 7 в. на скитския народ агазири в тяхно време викали хазари. Хазария било значило Голяма Скития и пр. Равенският козмограф извежда хазарите или скитите от Яфета. От Яфета Св. Йероним извежда готите..., тъй че готи и хазари имат едно начало...Че агазири и хазари е едно и също е несъмнено и от самите имена, защото е очевидно, че етимологически хазари е произлязло от а-газири. По случай на това заслужава да се обърне внимание на следното: Думата козари е славянска, от коза, козари. Думата агатирзи е гръцка и означава същото. Тя е съставена от...(коза) и...(дивеч, лов),...значи ловджия на кози. Към това нека прибавим, че още Приск (5 в.) нарича агатирзите и катцири..., а в новогръцки на коза се казва...(кацика). Понеже агатирзи е равно на катцири, то е несъмнено, че агатирзи означава козари, а понеже козарите са живели по склоновете на Карпатите, където от сетне се чуват козаки, то е очевидно, че това е един и същ народ. Тъй че хазарите не са азиатски, а стар европейски скитски народ.

   Някои по-късни писатели твърдят, че хазарите са сродни с българите. Тъй например според Ибн-Хаукала (10 в.) българите били говорили същия език като хазарите...

   Че има сродство между българи и хазари, се разбира и от славянския летописец Нестора, който извежда българите от козарите:

   „При словенския народ, който живее по Дунава, както казахме, дойдоха откъм скитите, т. е. козарите, тъй наречените българи и се установиха по Дунава и бяха насилници на словените”. (83)

   Различните автори са изписвали хазарите по различен начин:

   „...то, че старите Херодотови агатирси са славяни, е почти очевидно. Според Херодота, този народ е живял по реката Maris (в днешга източна Унгария) и Карпатите, само че малко по-североизточно, т. е. там, където днес живеят казаците или козаците. Името казак и името агатирз е едно и също. То е получило следната промяна: Херодот го пише агатирсой; Амиан Марцелин (4 в.) Agathyrses; Приск агатзирой; Йордан agazzirez; Теофан хазарой; Нестор козари; днес казаци или козаци. Думата козак или казак е съкратена форма от козар, а козар не е нищо друго, освен хазар, която пък е съкратена форма от a-gazzir. A-gazzir не е нищо друго, освен а-гатзир на Приска. А агатзир не е нищо друго, освен агатирз на Марцелина и Херодота. Тъй че от етимологическо гледище е несъмнено, че днешното име козаци не е нищо друго, освен Херодотовото име агатирзи. Същата несъмненост излиза и от историческо гледище. Амиан Марцелин пише това име също тъй, както го пише Херодот. Значи Херодотовите агатирзи са живели тук повече от 830 години, защото Херодот е писал своето съчинение около 450 години преди Христа, а Амиан Марцелин е писал своето около 379 година след Христа”. (84)

   Кирил Философ е ходил при хазарите, за да подкрепи тамошните славяни в християнството поради натиска, оказван върху тях от евреите и сарацините:

   „...Кирил ходил при хазарите, където имал препирня с евреи и сарацини, поради което за него се мисли, че е знаел освен гръцки, български, но и хазарски, еврейски, сарацински и пр. и вследствие това се мисли, че Кирил е познавал много езици, че е имал извънредни способности за изучаване  на чужди езици и пр., затова не било чудно, че знаел славянски като славянин. Тази работа сега излиза много по-проста, отколкото се е представяла. Хазарите са днешният славянски народ казаците, които са живели отвъд Карпатите, към Днепър, Днестър и Дон и пр. С тях той е приказвал славянски”. (85)

   България е била средище на християнството, както и е оказала влияние за разпространението му в източна и отчасти в централна Европа, включително и Хазария, от покръстването от апостолите (1 в.) до времето на цар Борис I, а и след това. Д-р Г. Ценов, разглеждайки християнството на Балканския полуостров, отбелязва следното:

   „...Върху тази тема тук не можем да се простираме. ще кажем само, че в далматинско Хърватско, което бе заето от готи, които днес са хървати, и сега (1937 г.) се употребява глаголицата като свещено писмо: едно доказателство, че готите са писали с глаголица, която се нарича и готица.

   Освен това трябва да кажем, че Улфила и неговите приближени действаха предимно в Мизия и Скития, а югозападна България слабо бе докосната от неговата дейност. А в „Малкото житие на Св. Климент” се казва, че Климент бил заучил писмото, което Кирил преработил с помощта на Бога за тукашния (македонски) диалект.

   От това се разбира, че преди Константин е имало и друго българско писмо, което се оказало негодно за македонския диалект, та Кирил го е преработил в друго. Твърде е вероятно, че Константин даде нова форма на Улфиловата азбука и затова, защото македонските и тракийските българи не са се намирали по онова време в единомислие с дунавските българи, които бяха приятели на гърците, и с които македонците трябваше да воюват, за да се върнат в отечеството си и да започнат онази културна работа, която извършиха. Опозицията им против дунавските българи ги накара да дадат и нова форма на Улфиловата азбука, която се използваше в земите покрай Дунава.

   Когато хазарите (днешните украинци) и горнопанонците се научили за това, те се обърнали с молба до цар Михаил да им изпрати някой учен човек, който да направи и у тях същото. Цар Михаил им изпратил същия Котстантин Философ. Така се разпространи българското писмо и между другите скитски или славянски народи”. (86)

   Името българи се отнася до траките и онези готи, славяни и хуни, които живеят всред тях. Много хора от различни гледни точки са се опитвали да изяснят етимологията на думата. Някои се опитват да изведат българи от пеласги – пеларги, пелгари. Г. С. Раковски обяснява името с думата „благ” – благари. Други се впускат да търсят значението на думата „bulga” в множество западноевропейски езици на различни етапи от развитието им, свеждайки я до кесия, портмоне, кожена чанта и т. н. Австрийският езиковед В. Томашек (19 в.) предложил обяснението, че българи означавало „мелез”, „буламач” на тюрко-монголски език и че името било събирателно и общо за кутригури и утигури, когато се обединили под една власт в една държава. Най-разпространената версия е на Шафарик (19 в.), който твърди, че българите дошли от река Волга през 7 в. в Мизия и донесли от там и името си – „волгари”. В колективната памет на българския народ е съхранен друг, различен спомен за името. Това е записано от Спиридон Йеросхимонах (18-19 в.):

   „За Колад, третият илирийски крал...Възцари се третият крал на име Колад  в лето 4745 (763 г. пр. Хр.). Той беше много нечестив, зъл, властолюбив, блудник, суров, отец на всяка неправда, а най-вече мъчител и немилостив. Него го възлюби сатана и го постави отдясно на себе си, отдавайки му чест, достойна за делата му. Когато се смесиха с елини и римляни, илирийците видяха как те си правят кумири – идоли и им се покланят, възхитиха им се; Колад, провъзгласявайки се за бог, заповяда на народа да му се покланя като на бог, а не като на крал. И родиха му се двама сина; името на първия беше Болг или Боу. И когато се роди първият му син Болг, заповяда на целия народ по цялата земя да тържествува, сиреч да празнува през месец декември на 24-ия ден, да яде и да пие, да пее песни, сиреч „Болг се роди Коладе, тази вечер Коладе” и прочие, като повтарят многократно името на Колад; даже до днес се празнува по същия начин в България. Даже и кръстилите се българи не са забравили този древен дяволски обичай. После Бог го уби с гръм и така предаде окаяната си душа. След смъртта на Колад го наследиха Брем и Болг. (След като са описани завоеванията на Брем, продължава за Болг.)

   Болг, брат на Брем, завоюва Тракия, Македония, Далмация, даже до Бяло море и до Рим. И той бе подобен на своя баща – велик мъчител, заповяда на народа да се нарича по неговото име Болгаре, и от това време илирийците се нарекоха болгари, а не както някои мислят, че името болгари идва от река Волга.

   Гърците, нямащи буквата „б”, не могат да произнесат болгари, но вулгари, а римляните, имащи буквата „б”, могат да казват болгари”. (87)

   Споменаването на името българи в народните песни от 7 в. пр. н. е. показва, че то живее в сърцето на народа оттогава.

   Д-р Г. Ценов изяснява откъде произлиза погрешното схващане за хипотетичното идване и името на българите от река Волга, позовавайки се на Никифор Грегора (14 в.), който споменава за реката Вулга:

   „Въпреки категоричните изрази на Никифора Грегора, че българите са скитски народ, който от старо време живее до Дунава, че неговата Волга е малка рекичка, приток на Дунава, която няма нищо общо с реката Волга, която нито е малка, нито е на север от Дунава, някои учени се уловиха за думата „Воулга” и излязоха с твърдение, че българите са дошли от към реката Волга. Що се отнася до Волгата на Никифора Грегора, за нея би могло да се каже следното:

   Никифор Грегора се е ползвал от писателя от 7 в. Теофилакта Симоката или някой, подобен на него. Теофилакт Симоката, като описва началото на хуните, че те живели до брега на реката Тил, която турците (турките) (88) (хуните) наричали Черна. Ние посочихме вече веднъж..., че това е реката Жил и Черна, откъм които реки идентичните на българите хуни и готи след революцията в Атиловата държава са нахлули в римската империя. Но понеже Волга в старо време  се е казвала Ател, Итил, Идил, то или сам Никифор Грегора или някой от по-сетнешните негови преписвачи са взели реката Тил за И-тил (Волга) и са я назовали с новото название Волга, вместо старото Тил или Итил. От тук произлиза несъобразността у Никифора Грегора да казва, че Волга е малка река, на север от Дунава, каквато Волга всъщност не е. Очевидно е, прочие, че е мислена Жил или реката Черна, която е малка река, влива се в Дунава, откъдето действително българите са нахлували на юг от Дунава и е наричана от Теофилакта Симоката Тил...Ето как се е създала баснята, че българите водят началото си от реката Волга”. (89)

   В друга своя книга д-р Г. Ценов коментира прокарването на фалшивата версия за идването на българите от река Волга:

   „Въпреки това мен ме интересуваше да установя на какви исторически данни почива твърдението, че българите първоначално са живели покрай река Волга, и установих, че историческият източник за това е византийският историк от 14-то столетие Никифор Грегорас (1295-1360)...

   Какво правят обаче онези, които искат да уверят хората, че Македония и останала Илирия никога не са били български? Те вземат от разказа на Никифор Грегорас само думата Булга и казват, че Булга е Волга, и стигат до извода, че българите са живели първоначално покрай Волга и, защото са живели покрай Волга, те били турци. Това е субективен дедуктивен извод, който за историята няма стойност, защото историята е положителна наука, която се основава на факти. Този извод е очевидно неверен, защото ония, които са живели покрай Волга, са се наричали скити, а не българи. Той е измислица и затова, защото никой стар писател не е нарекъл българите турци или пък фини, самоеди и пр., а всички, щом е ставало дума за потеклото на българите-хуни, са казвали, че те са скити. Скитите, обаче, са живеели от правреме покрай Дунав. Онзи, който мисли, че скитите едно време са населявали поречието на Волга, той трябва и да каже, че скитите са дошли през 679 г. в Мизия. Понеже това не е възможно да се каже, защото е невярно, изпуска се името скити и се казва, че българите били дошли през 679 г. от Волга в Мизия. Но нека се съгласим временно с това и да кажем, че българите са турци, които някога са живели покрай Волга. Тези турци поселяваха преди 6 в. не само двете Мизии, но и Македония и останала Илирия. Това е най-важното за историята на българите.  То се премълчава и мълчешком се прокарва измислицата, че те като малка ордица, едва през 679 г., били дошли в Долна Мизия, затова българите били жители само между Дунав и Стара планина! Може ли някой да каже, че това е наука, а не политика?” (90)

   Освен това, доколкото българите се идентифицират с хуните по произход, никъде в историята не е писано, че хуните са дошли от Азия:

   „Понеже тук става дума за хуногундури, нека кажем, че никъде не е казано, че хуногундурите някога са живели в Азия. Най-старите писатели като Приск и Йордан, ги считат за стари дакийски и тракийски жители”. (91)

   Момзен (19 в.) е публикувал известие на хронограф от 354 г., според което българите по това време се намират в Тракия – „Ziezi ex quo vulgares” – Циеци (Зиези), от когото са произлезли българите. (92) Сведения на Йоан от Никиу (7 в.), Йордан, Енодий, Касиодор, Комес Марцелин (6 в.), Малала, Теофан, Константин Манасий (12 в.) и Константин Порфирогенет потвърждават присъствието на българите в Мизия, Тракия, Македония и Илирия през 4-6 в. (93) Относно това време Равенският козмограф е записал следното:

   „В Тракия или Македония и долна Мизия само българи живеят...” (94)

   Тези факти се потвърждават и от географските карти на Св. Йероним, Равенския Козмограф и Ранулф (14 в.).

   Св. Йероним е публикувал карта, съставена от Евсевий Кесарийски, която обхваща в по-голямата си част Азия, а от Европа включва Балканския полуостров, който е в непосредствен допир с Азия. (95) На нея Мизия е означена като България. Над нея се намира Сирмиум, т. е. Долна Панония.

   По това време мизите ги наричат българи. „Малкото житие на Св. Климент” (Охридски) потвърждава, че мизите са българи:

   „...Климент произхожда от европейските мизи, които мнозинството нарича българи”. (96)

   Ранулф, английски монах от 14 в., съставил карта, изразяваща мнението на старите писатели. (97) Тя е ценна, тъй като върху нея са отразени България и Панония преди още да се споменават в историята славянските племена.

      Анонимният Равенски козмограф е съставил карта през 660-70 г., ползвайки информацията, дадена от Йордан. (98) Неговото съчинение почива на стари източници, тъй като на юг от Дунав той не е споменал друг народ освен българи. На север от Дунав е поставил сармати, карпи, склавини, гепиди и т. н.

   Друг източник, който е описал българите през 1-2 в. в Панония е лангобардския историк и теолог Павел Дякон (8 в.). Той нарича българите с името им, свързвайки ги със събития, случили се в началото на новата ера:

   „И тъй, след като лангобардите преминали реката, за която говорихме, и стигнали на отвъдната земя, застанали там за известно време. Обаче безгрижността, която често е майка на нещастията, и там донесе голяма пропаст. Нощно време и то, когато по немарливост всички почивали, ненадейно налетели върху тях българи, мнозина наранили, мнозина убили и такова клане извършили в техния лагер, че убили и самия им княз Агелмунда и отвели в робство единствената му дъщеря. Но след като лангобардите се съвзели от тази пакост, поставили си за княз Ламисиона,

за когото говорихме по-горе. Ламисион, понеже бил млад и буен, бил винаги готов за бой и като искал да отмъсти за Агелмунда, чийто храненик е бил, тръгнал на бой срещу българите. Обаче още в началото на сражението лангобардите обърнали гръб на неприятеля и избягали в лагера”.

   От приведеното се вижда, че лангобардите са опирали до българите още в момента на тяхното появяване в историята. Мъчно е да се каже положително кога са станали горните събития. Според Павла Дякона Албион е бил десети княз на лангобардите. Той започва да князува около 561 г., тъй че Агелмунд ще да е князувал в 1 в. или в началото на 2 в. след Христа”. (99)

   Името българи става най-известно след смъртта на Атила (453 г.) и разпадането на държавата му. Завладените от него народи, които държал в единен съюз, се надигнали да отърсят ярема на робството и настанала кръвопролитна война. След като хуните били разбити, ги пропъдили от Панония към Илирия и на юг от Дунав. Тези хуни, заселили се в Илирия и на юг от река Дунав, били наречени българи, защото дошли при българи.

   Тези, които погрешно считат българите за тюркско племе, се основават на това, че хуните са турци и идентифицирват българите изцяло с хуните. Теофилакт Симоката (7 в.) описва поселищата на хуните, които са в земите на днешните Румъния, Унгария и Сърбия, а не в Азия:

   „За тези хуни, за които ни говори тук Йордан, ни говори и повече от сто години по-късния от него писател Теофилакт Симоката, само че малко в по-друга форма. Теофилакт Симоката ни описва нахлуването на аварския княз Баяна от горна Панония към изток, който, след като покорил хунските племена около Сирмиум (утургурите и кутургурите), превзел Сирмиум и се спуснал към изток, та покорил хунското племе огорите. За тези огори Симоката пише:

(Ранулфова карта).

(Част от картата на Равенския козмограф).

   „Хаганът тръгна и други да покорява и покори всички огори. Този народ бил един от най-силните, било по своята численост, било по своята ловкост, с която употребявал оръжието. Те живеят на изток от реката Тил, която турците обикновено наричат Черна. Старите князе на този народ се казваха Вар и Хеун, според които някои от тези племена се казват вар и хуни”.

   Реката Тил тук е реката Gil-pia или днешна Жил, Джиул, която гъркът поради отсъствието на звука „ж” в неговия език е написал Тил. Че това е реката Жил ще трябва да се разбира от самото обстоятелство, че Баян по това време се е движил из тези местности. На тази река турците (както Симоката често нарича скитите) викали Черна (Мелана). Тук пък се мисли съседните на Жил реки: Черна – приток на Дунава на границата между Румъния и Маджарско и Черна – приток на Олта. (100)

Праотечеството, прочие, на хуните според Теофилакта Симоката е било до реката Черна, Жил и пр., където, както видяхме, се е намирало и според всички други писатели. Очевидно е, прочие, че Симоката в случая ни преповтаря в изменена форма разказа на Йордана за хуни, вар, Aqua Nigra и пр., с тази разлика, че той е притурил думите „изток” и „турци”, тъй че според него би могло да се разбира, че става дума за някакви турци в Азия и пр., когато всъщност първоначално е ставало въпрос за Йордановите хуни, вар, Черна по Карпатите и пр. Така пък се е създала баснята, че хуните са турци”. (101)

   Хуните не са турци не само, защото не са азиатско племе, но и защото никой в историческите извори не ги е описал с такова потекло. Историците споменават за турки, които са днешните словени:

   „...Ценов не е разглеждал в случая някакви си азиатски турци, а съседните на франките тауриски, които живееха в Норикум, земята, от която извира р. Драва, на която днешните й поселници се казват словенци. Мела (1 в.) нарича тауриските туркае, а Агатия (6 в.) турки, които според Константин Порфирогенет наричали своя военачалник войвода, говорили са значи славянски, както и днес словените говорят този език.

   Гръцката и латинската дума таурус значи бик, говедо; а словенската дума турица значи крава. За норишките тауриски или турки каза Ценов, че са говорили славянски, а не за азиатските турци, както казва Мутафчиев. Думата турци не е употребявана от Ценов. Тези турки Теофилакт Симоката означава като истински абари, за разлика от панонските или крайдунавските абари. Абарите нахлуха в началото на втората половина на 6 в. от Горна Панония в Източната римска империя, завзеха Сирмиум, след това покориха хуните или славяните и българите и стигнаха до Цариград. Кувер или Куврат (102) ги изгони от Тракия и Илирия към Горна Панония и основа българската държава в Дакия, Тракия и Илирия”. (103)

   Кога е основана българската държава е трудно да се отговори и да се посочи определена година. Според проф. Марин Дринов е имало едновременно две български държави на Балканския полуостров: едната – самостоятелната Аспарухова, а другата – по-стара, федерат на Византия със столица Солун. Той счита, че войните, които са водени, не са за основаване на българската държава, а за освобождаване на българските земи на Балканите от византийско владичество и за присъединяване на васалната Солунска България към свободната Аспарухова. Мнението на Дринов е, че българите през 5 в. са живели покрай средния и горния Дунав в Панония. (104) Аспарух, обаче, не е първият български владетел. През 1866 г. руският историк Андрей Попов откри списък на българските князе, според който Аспарух е шестият български княз:

(Именник на българските князе) (105) (106)

   Според „Именника на българските князе” българите са живеели през 5 в. покрай Дунав:

   Не само, че Есперих е шестият княз, но за неговия предшественик, Безмера се казва, че държал княжеството „убону страноу Дуная” (от едната и от другата страна на Дунав). Значи не е Есперих първият български княз на Дунава. След намирането на този списък не можеше вече да става дума, че българите били доведени на Дунава от Еспериха.

   Къде е било, прочие, праотечеството на българите? – В 5 в. българите са поселявали местностите на запад от реките Тиса, Драва, Сава; Българска Морава, на изток до Черното море и устието на Дунава и на юг до Солун”. (107)

   Някои подвеждат читателите, като твърдят, че „Именникът на българските князе” бил списък на български хагани (ханове, канове) и по този начин се опитват да докажат, че българите са тюркско племе, дошло от Азия. Д-р Г. Ценов коригира това неправилно схващане:

   „Г-н Шишманов, като цитира намерения от Попов списък на българските князе, казва, че Попов намерил „един списък на българските хагани”. Ако човек няма пред себе си самия списък, а чете тези изложения, ще си помисли, че действително е намерен списък на български хагани. Обаче в самия списък не се говори нищо за хагани. Напротив там се говори за князе. За Безмера там се говори: „Сии е къназ дръжаше кнажение убону страноу Доуная. А за Есперих: кнз.”

   Колко несериозно се е гледало на тези работи може да се види и от този факт: В откритите напоследък надписи на старобългарски князе, които са написани на гръцки, има титул κανες. Това не било славянското кънес (княз), ами било хаган или хан. Така например един такъв надпис започва: κανες υβυγη Μαλαμηρ (канес и велики господар Маламир). За да стане κανες на хаган, ето колко промени ще трябва да се направят: a) ще се махне окончанието ες, за да остане καν; b) κ-то ще се направи на χ, за да стане χαν, понеже гърците винаги пишат χαγαν, а никога с κ, καγαν; c) ще се сложи сега в средата γα, за да стане χαγαν; d) ще се поправи словореда, понеже турците обикновено слагат ханския титул след името. Те казват Али-бей, Осман-паша, Абдул-Хамид-хан, Мирза-хан, а не обратното, т. е. не казват Бей-Али, Паша-Осман, Хан-Мирза. След като се извършат всичките тези поправки, κανες няма да бъде кънес, където, поради отсъствието в гръцкия език на ъ, се е писало а, ами ще бъде χαγαν и следователно може да се каже, че старата българска държава е била ханство”. (108)

   В „Солунска легенда” се споменават имена и на други български князе: Десимир Моравски и Радивой Преславски управлявали преди времето на Кубрат. (109) Освен княз се употребява и титлата цар от 6 в. нататък. Така например Теофан под 531 г. пише:

   „Тази година двама български царе с безбройно множество българи и друнги (съюзници) воювали в Скития и Мизия, когато в Мизия изпълнявал длъжността на военачалник Юстин, а в Скития Бардарий...” (110)

   Земите на Стара България античните и средновековните историци описват покрай Босфора на Балканския полуостров:

   „Както казахме, Прокоп нарича Херодотовите кимерии хуни, а Херодотовите скити – готи. Теофан и Никифор (патриарх 8-9 в.) пък нарекоха Прокоповите готи българи. Докато Херодот пише, че покрай Меотидския канал са живели кимерии и скити, а Прокоп – че там са живели хуни и готи, Теофан и Никифор пишат, че там са живели хуни или хуногундури и българи. Като българи те са обозначили Херодотовите скити или Прокоповите готи. Ето защо ние наричаме готите българи. Теофан и Никифор определят родината на тези хуни и българи по следния начин:

   Теофан пише:

   „Нужно е сега да разкажем за старината на хуногундурите, българите и котрагите (а Никифор казва: хуните и българите). В северните преминаеми части на Евксинския понт, в тъй наречения Меотидски канал, започва тъй наречената река Куфис (Никифор я нарича Кофис), която се връща (излива) на края на Понтийското море, близо до Некропилите, при тъй наречения нос Криупросопон”.

   При Криупросопон, или Метопон, се е изливал Страбоновият Босфор, тъй че Теофан и Никифор са наричали Страбоновия Босфор река Кофина, или Говедина, която е текла на края на Понта покрай Галата.

   След това Теофан продължава:

   „От казания канал (където започвала р. Кофина) морето е като река и тече през земята на Босфора и Кимерия в Евксинския понт. От този канал покрай р. Кофина се простирала Стара Голяма България”.

   Стара България е опирала до Златния рог и е обемала днешна Галата и Пера”. (111)

   От описанието се вижда, че Босфорът е приличал на река, изливаща се в Понта, която е наречена Куфис. Тази Куфис (Кофис, Говедина) е различна от Кубан (известна в древността също като Куфис или Гипанис). Кубан е във връзка с Азовско море, а не с Некропилите, Криупросопон или Криуметопон, Галата, Златния рог и т. н. Ето повече информация за местността:

   „Страбон пише, че Евксинският понт (Черно море – б. а.) се дели на две морета.

   В средата му изпъквали два носа. Единият откъм Европа, а другия насреща от Азия. Те стесняват пътя в средата (образуват Тракийската теснина, или Босфор) и по този начин създават две морета. Европейският нос се казва Криуметопон, а азиатския – Карамбис. В Кипертовата карта Illyricum et Thracia XVII с името Metopon е отбелязан носът, образуващ се между Златния рог и Босфора, който и днес се казва Галата и Пера. Този нос има вид на овнешка глава, или овнешко чело, затова Страбон го нарича Криу (овнешко) метопон (чело, лице). Есхил го нарече Кимерийски нос, защото по него са живели кимерийците. Понеже устието на Златния рог мие този Кимерийски нос,Страбон го нарече Кимерийски Босфор...

   Освен това Страбон пише, че Меотидсия канал се излива в Понта през Кимерийския Босфор, а той – през Тракийския в Пропонта, т. е.  Мраморно море.

   Според това Страбон е нарекъл Златния рог Меотидски канал, а устието му – Кимерийски Босфор, защото то се влива в Тракийския Босфор.

   Юдейския писател Флавиус Йосеф (1 в. след Хр.) пише, че гърците наричали галатите гомар (кимерии), а магогите скити.

   И от това свидетелство се вижда, че днешен Галата е бил населяван едно време от кимерии, защото галатите са наречени кимерии”. (112)

   Ето текста на Страбон:

   „Той (Меотидският канал) се излива в Понта (Черно море) през тъй наречения Кимерийски Босфор, а този през Тракийския в Пропонта (Мраморно море), защото устието при Византия се казва Тракийски Босфор”. (113)

   От този текст се вижда, че не става въпрос за Керченския проток, защото се говори за връзка между Кимерийски и Тракийски Босфор, както и между Черно и Мраморно море при Византия. Това се потвърждава от описанието на Страбоновия Меотис:

   „Този рог (Златния рог) е един опиращ до Византия залив, който се продължава шестдесет стадии (114) към запад и прилича на еленски рога, понеже се разклонява на много (малки) заливи, един вид клонове, в които попада паламудът, който лесно се лови, ту поради множеството си, ту поради силата на увеличения поток, както и поради теснината на залива, тъй че той даже се лови с ръка”. (115)

   Меотидският канал (залив) е описан тук с дължина 12 км, което показва, че е различен от Меотийско (Азовско) море, което е с много по-големи размери и няма допир с Византия.

(Стара България и Босфора) (116)

   Теофан Изповедник потвърждана Страбон като казва, че в Меотидския залив при тъй наречената р. Куфис се ловяла вкусна риба, която била известна като български деликатес и твърди, че там се е намирала Стара Велика България:

   „...В тъй наречения Меотидски залив...започва тъй наречената река Куфис и свършва на края на водите, близо до Некропила на върха (носа) Криупросопон. До казания Меотидски залив, който е море във вид на река и се влива през земята на Босфора и Кимерия във водата на Евксинския понт, в която река се лови казаната (риба) мурзулин и ней подобни...

   До тоя (Меотидски) залив, покрай тъй наречената река Куфис, там, където се лови рибата ксистон, българския деликатес, се намира Стара Велика България”. (117)

   Името Босфор идва от преданието, според което кравата Йо преминала през пролива, който след това се нарекъл волски брод или път – Бос-пор:

   „По-старият от Херодот Есхил, предавайки думите на Прометей за багството на Йо, дъщерята на Инах, княз на Аргос, казва, че Йо минала през Меотидския канал, за да избяга от Европа в Азия.

   Историята на Йо според разказа на Аполодор, изразена с няколко думи, е следната:

   Зевс се бил влюбил в Йо, но Хера от завист я превърнала в крава. Тогава Зевс приел образа на бик, но Хера, за да ги раздели отново, пуснала стършел върху кравата Йо. Подлудена от измъчващия я стършел, кравата Йо напуснала крайбрежието на Йонийския залив, спуснала се през Илирия към Хемус (Стара планина), после завила към югоизток, минала през земята на скитите и кимериите и преминала през Тракийската теснотия от Европа в Азия, поради което тази теснина се нарекла Бос-пор (волски брод или проход). Йо, според Аполодор, била преминала в Азия през днешния Босфор. Най-старият, Есхил, обаче казва, че Прометей бил казал на Йо най-напред да тръгне по пътя към изток, където ще стигне до земята на скитащите се скити, но да не се доближава до тях, а да се отправи към морето. „Ти ще стигнеш, казал той, до реката Хибриста.” Но понеже било трудно да се премине през нея, то Йо да мине през Кавказката планина, от която извирала реката Хибриста (Ибър, Марица) и да слезе от нея на юг. „Ти по този начин, казал Прометей, ще стигнеш до Кимерийския нос, който се мие от тясното устие на (Меотидския) канал. Него (носа) трябва смело да напуснеш и да преминеш Меотидския канал. Хората ще има много да приказват за този път и ще го нарекат Боспор (волски път)”. (118)

   В изложения текст събитията се развиват на Балканския полуостров между Йонийско море и Босфора, а с планината Кавказ е означена Рила (старото й име), защото от нея извира р. Марица (Хебър, Ибриста, Ибър). Йо е бягала от Европа в Азия и е безсмислица да се счита, че става въпрос за Кавказ в Азия. Някои изкарват думата от контекста и твърдят, че това е азиатският Кавказ  и че българите били дошли от там. За тракийския Кавказ говорят и още други историци:

   „...Прокопий пише, че едни от подножията на Кавказката планина са обърнати на север и запад и се простират през земята на илирийците и тракийците и че хуните са живели югоизточно от тази Кавказка планина.

   И ахайците ли, които са живели тъй също според Страбон до Кавказката планина, са азиатци? Защо Florus (1-2 в.) пише, че римският военачалник Volso стигнал до Родопите и Кавказ (Volso Rhodopen Caucasumque penetravit). Под Кавказ тук се разбира Рила планина, защото Рила е съседна с Родопите и защото още Есхил, който е по-стар от Херодот, пише, че от Кавказ извира Ибриста, Ибър, който извира от Рила, както по-преди споменахме. Според Ариан (2 в.), Александър Велики, като минал Тракия, нападнал трибалите, които живеели между р. Искър и Тракия. А Йероним (4 в.) пише, че тук (между Искър и Родопите), където едно време е воювал Александър Велики в Кавказките скали, се вдигнали хуните. И Йероним впрочем е означавал съседната на Родопите планина като Кавказка планина. Покрай този тракоилирийски Кавказ са живели хуните. Понеже живеещите покрай Рила и западно от нея, казват я, а не аз, я-овците са считани за хуни. Тези хора и Прокопий означава като хуни, защото според него Юстиниановият военачалник Белизарий, който е роден в Германия, днес Сапарева баня, Дупнишко, е от хунски произход. Тези хуни изпъдиха абарите от Тракия и византийците от тракийските и илирийските градове и основаха българската държава”. (119)

   Страбон е писал още, че Тракийският Босфор се е казвал едно време Мизийски Босфор. Българите по-рано са били наричани мизи и българската държава е основана, когато се съединиха хуни и мизи. (120)

   Роденият в Ниш мизиец Константин Велики е построил на тогава българска земя Цариград с помощта на българи. Готите в Долна Мизия и Малка Скития помогнали на Константин да създаде самодържавието си. От благодарност към тях той им построил градовете Преслав, Плиска, Силистра и Констанца и им дал автономия, така че те да бъдат федерати, а не подчинени на империята. От това време са построените готски църкви в Цариград. Константин се погрижил да възстанови разрушените по време на войната с Лициний църкви в Илирия (Западна България). (121) (122) Той разгърнал широка християнска просветителска дейност в пределите на империята с цел да изгради голяма единна държава, обединена от едната вяра. За влиянието на българите във федеративната империята и в управляващия двор може да се съди по това, че в периода 306-578 г. повечето от императорите произхождат от българските земи (123), като освен Константин Велики може да се споменат Маркиан, Лъв Бес, Юстин, Юстиниан Велики и др.

   Днес мнозина възприемат безкритично твърдението, че българите са мигрирали от Азия (Бактрия и Памир) в Европа и се заселили на юг от р. Дунав около 679 г., като дългия път изминали на коне. Друго неправилно схващане е, че славяните през 6-7 в. нападали земите на юг от Дунав, за да плячкосват, поради което траките ту били изтребвани, ту се претопили в славянското море (изчезнали), а накрая, като пристигнали така наречените „прабългари”, славяните се съединили с тях и започнали българската държава. Бих желал да изложа повече информация относно въпроса за миграциите. В историята са описани преселения на големи маси хора от една земя в друга. През 4-5 в. са описани две вълни на заселвания на народи на юг от р. Дунав. Те се обуславят от образуването и след това разпадането на Атиловата държава с център Панония. Първата вълна е през 376-377 г., когато след разбиването на готската държава на Херманрих (Ерманарих) от хуните, визиготите (124) се преселили на югоизток под Дунав. Йордан е записал следното:

   „Визиготите, т. е. онези другари на същите (остроготите) (125) поселници на западната страна, изпоплашени от страна на своите сънародници (остроготите паднали под властта на хуните) не знаеха поради хуните какво да правят. След зряло обмисляне и по общо решение изпроводили пратеници в Римската империя до императора Валенса, до брата на по-стария Валентиниан, с молба да отстъпи част от Тракия или Мизия за обработване, а те заради това ще живеят според неговите закони и ще се подчинят под властта му. И за да намерят по-голямо доверие, обещаха да се покръстят, ако би им се дали учители, които да разбират техния език. Валенс се съгласил на драго сърце на това, защото той сам щял да помоли за същото. Той прие гетите в Мизия и в тяхното лице създаде, тъй да кажем, стена на своята държава срещу други народи”. (126)

   Искам да уточня, че тези готи са стари жители на Балканския полуостров, и когато са притиснати от хуните, те се връщат в старите си земи. Това се потвърждава от „Охридската легенда”:

   „Този голям наш баща и светилник на България (Св. Климент) води своя род от европейските мизи, които обикновено се наричат българи. Те в старо време били преместени чрез ръката и силата на Александра от Олимпа до Пруса към северния океан и мъртвото море, а след дълго време преминали с тежка сила Дунава и избрали за живеене Панония и Далмация, Тракия и Илирия и голяма част от Македония и Тесалия”.

   Тук не само, че се преповтаря готското нахлуване по тези места още от 4 в., но се казва, че тези българи живели едно време до Олимп, откъдето Александър Велики ги преселил към север, т. е. идентифицират се българите със старите жители на Балканския полуостров или със старите гети”. (127)

   Втората вълна на преселване на юг от Дунав е около 480-494 г. Това са хуни и готи – част от народите на разпадналата се Атилова държава. Ето как описва това архиепископ Теофилакт (11-12 в.):

   „След като заминал този народ (омбрите), дошъл друг, най-беззаконен и най-свиреп, по име българи, из пределите на Скития, преминал тъй наречената р. Истер (Дунав) като послан от Бога бич на западните страни...Когато покорили цялата Илирийска страна и Стара Македония до град Солун, част от Стара Тракия около град Верея и Филипопол и по-нагоре, завладели страната като постоянни притежатели”. (128)

   Същото събитие Теофан описва по следния начин:

   „Тази година (494) тъй наречените българи за пръв път нахлуха в Илирия и Тракия”...

   „Много е важно горното известие и по това, че казва, че българите са минали Дунава към Видин, защото там са минали наистина Дунава народите на Атиловата държава след неговата смърт. Битката, както сме посочили, на повдигналите се народи е станала до ез. Недея. Центърът на гото-хунската държава се е намирал между реките Жил и Черна, т. е. точно срещу Видинско. Част от народите на Атиловата държава след революцията минаха на юг от Дунава в Кастра Мартена (Кула) в брегова Дакия и пр.  Та като се казва, че в 480 г. българите са минали Дунава при Видин, се изразява гото-хунското преминаване на юг от Дунава в 480 г.”. (129)

   Преминаването на р. Дунав и при двете вълни на миграции е станало срещу днешния Видин. (130) От описанията на старите автори бие на очи, че пресичането на Дунав не е станало при устието на реката през остров Певка или близо до Онгъла (северозападната извивка на Черно море). Забелязва се и, че готите и хуните не са се заселвали само в Долна Мизия, а и в Илирия, Македония и Тракия. Времето на преселенията не са около 679 г., а по-рано. Относно Аспарух не може да се твърди, че той за пръв път е превел българи на юг от Дунав, тъй като в приведения по-горе „Именник на българските князе” пише, че князът преди него, Безмер, е управлявал от двете страни на реката. Освен това, до днес не е със сигурност уточнено коя е годината, от която трябва да започне да се отброява този списък на князете и съответно кога точно е управлявал княз Аспарух. Ще приведа текста на Теофан, който описва навлизане на скитско племе през Дунав в Мизия по време на Константин Погонат, но в него не се споменава за Аспарух:

   „Когато император Константин се научил, че ненадейно племе мръсно и нечисто се разположило на лагер отвъд Дунава и напада и ограбва дунавските области (тази земя, която те владеят сега, а някога бе под властта на християните), силно се обезпокоил и заповядал на всички теми да преминат в Тракия, въоръжил морска и сухопътна войска с цел да изгони с оръжие неприятеля от заетите земи. След това разположил войска на суша при казания Огъл и близките до Дунава места, а корабите пристанали до близкия бряг. Когато българите видели толкова много  разположена войска, отчаяли се за спасението си, избягали в поменатото укрепление и се установили там в безопасност. В продължение на три или четири дни не смеели да излязат из укреплението, но и ромеите не смеели да открият бой поради околните блата. Тогава мръсният народ, като видял ромейската слабост и нерешителност, ободрил се и станал по-смел. Тъй като императорът страдал от остра подагра, той бил принуден да се върне с пет бързи кораби  и със своята свита в Месемврия да прави бани, като заповядал на войската и военачалниците да подмамят българите да излязат из укреплението и след това, ако би посмяли да излязат, силно да ги нападнат, ако не излязат, да ги обградят и да ги пазят в укреплението...Конницата помислила, че императорът бяга, уплашила се и без да бъде преследвана от някого, започнала да бяга и тя. Българите, като видели това, спуснали се подире им, мнозина избили, други наранили с меч, трети пък преследвали чак до Дунав, който преминали и дошли до тъй наречената Варна, близо до Одесос и тамошната местност. Видели място, заградено отзад от реката Дунав, отпред и от двете страни с клисури и Черно море и подчинили обитаващите там  седем славянски племена. Северите поставили към източната област, в предната верегавска клисура на юг и запад чак до аварите били поставени по договор останалите седем племена. След като разширили пределите си, възгордели се и започнали да нападат и разоряват ромейските градове и местности. Поради това и поради многото несполуки императорът бил принуден да свърже мир с тях, като се съгласил да им плаща ежегодно данък. Чудно бе за близки и далечни да чуват, че тоя, който бе покорил всички на изток и запад, север и юг, беше покорен от този мръсен и сега явил се народ”. (131)

   Скитите, които живеели на север от Дунав и преминавали на юг от реката, Теофан редовно нарича българи, а не само в този случай. Това според него се случило през 671 г. Последвалите събития ясно показват, че не става дума за идване за първи път на българи. Ето какво се случило няколко години по-късно:

   „...Обаче не много след това Константин Погонат умрял и го наследил синът му Юстиниан. Юстиниан развалил договорите, които баща му бил свързал и тръгнал на война против българите.

   Теофан под година 678 пише:

   „Също и мира, който бе свързал с българите, развалил. Развалил и изнасилил съюза, който бил свързан от баща му. И като намислил да оплени българите и Славиния, заповядал на конните отряди да нахлуят в Тракия.”

   А под година 680:

   „Тази година Юстиниан тръгна с войска към Славиния и (или) България, отблъснал българите, които му излезли насреща и стигнал чак до Солун. Много славяни взел на своя страна, отчасти чрез победа, отчасти те сами дошли при него и, след като минал провлака Абид, поставил ги в Опсикия. На връщане пътят му бил препречен от българите в клисури и планински теснотии, та много от войниците му ту били избити, ту били наранени, тъй че едва могъл да се спаси с преминаване на противоположна страна”. (132)

   От текста на Теофан се разбира, че Солун през 680 г. е бил поселяван от българи.

   Относно хипотетичното заселване на славяни в Мизия през 5-6 в. историческите извори не са оставили подобни известия. Борбата на българите в началото на 6 в. за освобождаване на зависимите от гръцката църква земи между Йонийско море и Цариград някои тълкуват като заселване на новодошли славяни. През 504-505 г. византийците отворили война срещу българите, защото искали да се наложи гръцкото верую в Илирия. Битката се състояла на река Морава при Кюприя (днешна Чуприя или Равна, Сърбия), където гърците разбили българите. След това гръцкият император Анастасий (наречен безбожника) заточил владиците Лаврентий (на Лихнида – Охрид), Домнион (на Сердика), Гайн (на Ниш), Евангел (на Пауталия –  Кюстендил) и Алкисон (на Никопол – на залива Арта на Йонийско море в Епир). (133) Борбата за запазване на българското верую и за освобождаване на заточените владици продължила дълго. През 527 г., когато Юстиниан Велики се възкачил на императорския престол в Цариград, Прокопий и Йордан описват отношенията между българите и византийците по следния начин:

   „В Илирия и цяла Тракия, т. е. от Йонийския залив (Арта) до предградията на Византия, там, където селищата се населяваха от елини и херсонити, хуните, склавените и антите извършваха почти всяка година, откакто Юстиниан стана император (527 г.), непоправими злини над хората (елините и херсонитите). Аз мисля, че при всяко нападение повече от двеста хиляди от живеещите тук ромеи (гърци) биваха отвеждани или заробвани, така че цялата тази земя най-накрая действително се съедини със скитската пустиня”.

   Йордан пише тук българи вместо хуни. Той казва...: „Такива са работите в Римската република, освен това всекидневните настоявания (правдини) на българите, антите и склавените”. Българите, значи, били присъединили земята от Йонийския залив до Цариград към останалата Скития. Касаело се е за земята на заточените от Анастасий илирийски владици”. (134)

   В борбата за освобождение на Илирия от гръцкото църковно и политическо господство към страната на българите се присъединили анти и склавени от Дакия и още херули и гепиди от Панония. (135)

   Вследствие на тази борба българите очистили земята между Йонийския залив и Цариград от гръцко влияние и я съединили с останала Скития. Юстиниан Велики се принудил да признае самостоятелността на българската архиепископия в Илирия през 535 г., известна като Първа Юстиниана, документирана от самия него.

   За да се натамани текста на Прокопий, за да излезе, че славяните са нахлували на юг от Дунав в чужди за тях земи, Васил Златарски го е изтълкувал и превел по следния начин:

   „...а за първите години от Юстиниановото царуване същият автор (Прокоп) казва, че не се минала година, откакто Юстиниан взел властта над ромеите, да не нападат хуни, склавини и анти в Илирия, Тракия, Елада и Херсонес: Те опустошавали цялата страна от Йонийско море чак до предградията на Цариград и я обръщали в „скитска пустиня”. (136)

   Според изворите славяните живеели, както на север, така и на юг от Дунав през 1-2 в. Това споменах по-горе, когато разглеждах славяните.

   Относно това дали българите са конен или полски народ историята и за това дава информация. Амиан Марцелин казва за хуните следното:

   „Амиан Марцелин, като описва обичаите на хуните, казва, че те си покривали главите с накривени шапки и че си обвивали краката с космата козя кожа, което им пречило да вървят, та затова били конници. На конете седяли и денем и нощем. От тях не слизали ни да пият, ни да ядат, ни да спят. На коне те разсъждавали върху обществените си работи и пр. А да се обвиват краката (коленете) с космата кожа е общ обичай на днешните (1907 г.) българи в Софийско. (137)

   Българите са конен народ дотолкова, доколкото хуните участват в състава на българската държава. Хуните са имали такива обичаи, но те не са придобити поради изминаването на недоказания и непотвърден от историята дълъг път от Бактрия и Памир до България на коне. А ето как описва българите Стефан Захариев:

   „...според елинските и някои истински историци, подир потопа тръгнало едно многочислено отделение, под предводителството на някой Тир, и като преминали Възпора, настанили се в тая страна Европа, която от техния предводител Тир са нарекли Тракия, и на тия преселници отпосле елините дали име пелазги, а те между себе си са се наричали по самотракийски език ярии, т. е. орачи или полски жители, които са знаели още тогава да орат и да сеят жито...После одринският цар обновил малкия градец Плъдън (138) (от плодний или от плодовитото място...)...първите поселници на Тракия, още скоро след потопа, не са имали писмена, но само някои черти и резки, с които са отбелязвали по-важните събития, и като силен и миролюбив народ, който се е благодарил да живее от земеделие и вътрешна търговия, не е имал сношение с другите народи и не е искал да завладее чужди места, нито е допущал и другите да завладяват тяхното място...” (139)

   От текста се вижда, че автохтонните българи са не конен, а полски народ. Това, че българите са земеделски народ се потвърждава и от празничната система. Всички празници, обреди, ритуали и пожелания у народа са свързани със земята и плодородието, а не с коне и завоевания.

   Присъствието на българите през 5-6 в. в Панония, Илирия, Мизия и Тракия е засвидетелствано от много хронисти.Описвайки събитията за времето след разпадането на Атиловата държава на Балканския полуостров, историците се занимават главно с три народа – римляни, готи и българи. Бих желал да нахвърля някои щрихи. Йоан от Антиохия (6 в.) е отразил нападение на готите в Тракия около 480 г., когато Теодорих (син на Теодомир) и Теодорих (син на Триар) нападнали гърците:

   „Двамата Теодориховци отново смутили римските работи и превзели тракийските градове. Вследствие на това Зенон за пръв път биде принуден да се обърне за помощ към тъй наречените българи”. (140)

   Теодорих Велики победил българите в сражение преди 505 г., за да превземе Сирмиум. Тицинският епископ Енодий в своята похвална реч на Теодорих казва:

   „Обаче какво да правя аз, който гледам богата сеитба на твоите дела, които всички се отличават. Не зная кои класове да вкарам в хамбара, кои да оставя. Гледам българския княз проснат вследствие отнетата му от твоята десница свобода. Нито съвсем здрав, нито пък ще може да живее с гордост. Той ще бъде домашен адвокат за твоята храброст пред непобедимия народ. Понеже, ако беше получил смъртоносна рана, ти щеше да си победил само едно лице, но, като е останал жив, той понижи своето потекло. Това е народ (българите), на който преди тебе е принадлежало всичко, каквото е поискал, у който е стоял на почит онзи, който е купувал достойнството с кръвта на противниците си, у който полесражението е общо родно място”. (141)

   Теофан под 494 г. пише:

   „В тази година (494) и тъй наричаните българи в Илирия и Тракия нападаха и се отдръпваха, преди да ги забележи човек”. (142)

   Комес Марцелин под 499 г. отбелязва:

   „Арист, военачалник на илирийските войски...тръгна против българите, които плячкосвали Тракия. Боят се завърза при река Цурта, където бяха убити повече от четири хиляди наши”. (143)

   След като българите победили римляните, станали господари на Тракия.

   Прокопий казва, че около 512 г. византийският император Анастасий, за да защити Цариград от българите, построил дълга стена пред града от море до море:

   „Дълга стена съгради, простираща се от Черното море до Селибрия (144) (Мраморното море) срещу мизийците или българите и скитите”. (145)

   През 505 г. Анастасиевото оръдие Мундо и Теодориховият войвода Пеца разбили българите в сражение на р. Морава при Кюприя, след което Анастасий заточил българските владици. Вследствие на това православните в Скития и Мизия се вдигнали под водителството на Виталиан от Залдаба (Шумен), за да защитят своето верую. Теофан пише по случая:

   „В тая година (513) православните Скития и Мизия и други области поканили Виталиана, сина на Патрикиол, войводата на федератите (съюзниците), да потегли против безбожния Анастасий”. (146)

   Същото събитие Малала предава по следния начин:

   „Във времето на неговото (Анастасиевото) царуване се вдигна тракиецът Виталиан поради заточените владици, както се казва, и завзе Тракия, Скития и Мизия до Одеса (Варна) и Анхиало, предвождащ голямо множество хуни и българи”. (147)

   Виталиан бил коварно убит през 520 г. След неговата смърт българската борба се засилила още повече. Теофан под 531 г. пише:

   „Тази година двама български царе с безбройно множество българи и друнги (съюзници) воювали в Скития и Мизия, когато в Мизия изпълнявал длъжността на военачалник Юстин, а в Скития Бардарий. Те излезли срещу българите и завързали сражение, в което военачалникът Юстин погинал. На негово място бил поставен Константин, синът на Флоренция. А българите нахлули чак до Тракия. Против тях се отправил Ак, по потекло хун, когото кръстил императорът, военачалник на Илирия. – Тогава римляните, като избивали обградените отвсякъде със свои отряди българи, унищожили неизброимо множество от тях, отнели им всичката плячка и като убили двамата им царе, нанесли с храбростта си блестящи победи. Когато зарадвани се връщали от сражението, други българи ги посрещнали и уловили с σωκον, като с въже Константина, Ака и Годила, като бягали. Годила след като разрязал сока с меч, избягал, а Константин и Ак били живи заловени. Константин бил откупен с много пари и се върнал в Цариград. Ак бил задържан с останалите пленници и се върнал у дома си заедно с тях”. (148)

   През 535 г. българите нанесли ново поражение на гърците в Мизия. Комес Марцелин под 535 г. пише:

   „Патриция Цита, след като се сблъска в Мизия с неприятели българи, намери се на горното течение на реката Янтра”. (149)

   Борбата на българите завършила с признаване на независимостта на тяхната архиепископия от гръцката църква в Илирия през 535 г. с издаване на Юстиниановата 11-та новела. След това настъпил мир.

   Българите не се задоволили с премахването на гръцкото влияние в Илирия. Те искали да си върнат Солун и да превземат Цариград, някога построен от мизийци. Около 565 г. абарите започнали да нахлуват в Балканския полуостров. Българите се съединили с тях и се образувал един многочислен народ. В „Легендата за Св. Димитър Солунски” се разказва следното:

   „Както знаете, христолюбци, ние по-преди ви говорихме за славяните и абарите, които, след като опустошиха почти цяла Илирия, или нейните области, а именно: двете Панонии, двете Дакии, Дардания, (Горна) Мизия, Превала, Родопа и всички области, както и Тракия до голямата стена при Византия и други градове и окръзи, казаният хаган си подчини целия народ до Панония, на която главен град бе Сирмиум. През това време абарите и другите племена се смесиха с българите и отнемаха деца едни от други, та настана голям народ”. (150)

   През това време македонците и славяните превзели Тесалия, Епир и Ахая, но не успели да превземат Солун. Тогава те изпратили много подаръци на абарския хаган и му предложили и голяма сума пари, като го помолили за неговата помощ да превземат Солун. Последвали абарските войни през 625-630 г. Скитите, гетите и мизите искали да превземат Цариград, а македонците, тесалийците и ахайците – Солун. Към тях се присъединили и персите за превземането на Цариград. Гръцкият поет Георги Писидес (7 в.) описва войната така:

   „Войната не беше единична, т. е. само против един народ, а беше обобщена и отправена против много сродни и много съюзни народи, защото славянинът държеше с хуна, а скитът – с българина, а също и мидиецът – със скита. Макар че говорят разни наречия и живеят в различни места и се различават един от друг, те отдавна са се съединили и са повели обща война против нас, защото искат да запазят своето неприемливо верую, вместо нашето точно установено верую”. (151)

   Цариград и Солун не били превзети, тъй като по това време се повдигнал Кубрат, който в пет-шест сражения отблъснал аварите и ги принудил да се оттеглят на северозапад от Дакия. Патриарх Никифор под 634 г. пише:

   „В това време се повдигна Кубрат, братовчедът на Органа и господарят на хуногундурите срещу аварския хаган и пропъди с псувни от бащината му земя народа, който имаше от него. След това изпроводи пратеници до Хераклия (Ираклий) и свърза с него мир, който трая чак до края на живота му. Хераклий му проводи дарове и му даде патрицийско достойнство”. (152)

   Кубрат е израснал в Цариград, където е приел и християнството от детинство. Йоан от Никиу пише за него следното:

   „Куврат, братовчедът на Органа, който според патриарх Никифор изгонил абарите из отечеството си и сключил мир с император Хераклий, който той спазил до края на живота си, бил отраснал в императорския двор в Цариград, където от детинство бил приет в лоното на християнството. Поради това той – Куврат – е бил близък приятел на император Хераклий, който го бил обсипал с благодеяния. (Тези благодеяния се състоят в това, че Хераклий му помага да изгони абарите от отечеството си.) Чрез силата на животворното кръщение, което бил получил, той победил всички варвари и езичници”. (153)

   Името Кубрат в историческите документи се изписва по различен начин. Теофан го изписва Кроват, патриарх Никифор – Куврат, на други места се среща и Кувер, Курат, Кубрат. (154)

   След като станал водач на народа си, Кубрат се настанил в Керамизийското поле

(Прилепско, днес Македония). Той обединил българите в Дакия, Тракия и Илирия. По Кубрат се именуват хърватите:

   „Константин Порфирогенет, най-старият писател на историята на хърватите, е наричал днешните хървати кровати, както и всички други стари писатели”. (155)

   По негово време и под неговото управление българите продължили да воюват за  Солун, защото го считали за град на своите деди и „защото били запазили православната си вяра”. Това се описва в „Солунска легенда” под заглавие: „За тайно намислената едноплеменна (братска) война против града (Солун) от българите Мавра и Кувера”. (156)

   Ето още информация за войната според Йоан от Никиу, достигнала до нас чрез  д-р Г. Ценов и преразказана от него:

   „Предвид на това, че Куврат или Кувер изповядвал същото верую, което се е изповядвало в Цариград, той, след изгонването на абарите, поискал да превземе Солун и другите тракийски градове, където се е изповядвало това верую. И в това отношение той ще да е бил подпомаган от Хераклий, защото борбата му за Солун не се е водила с императорската армия, а с владиката на Солун Йоан и защото след смъртта на Хераклий Куврат, или Кувер, от благодарност към своя благодетел подпомагал жена му Мартина и децата й, което той не би направил, ако Хераклий бе негов противник при превземането на Солун и на другите тракийски градове. (157)

   Солун бил превзет. Ето защо Теофан пише, че когато Юстин, синът на Константин Погонат, развалил мирния договор между гърци и българи и се отправил към Солун, бил отблъснат от българите. (158)

   Териториите, които е обхващала Атиловата държава са били по коритото на Дунав от германците до река Днепър. Кубрат, който наследил част от земите на Атила, установил центъра на своята държава на север от Дунав и Черно море (не на Волга). След смъртта на Кубрат петте му сина се скарали, разделили си царството и тръгнали в различни посоки. Теофан пише:

   „Малко време след смъртта на баща си петте деца пристъпили към раздяла на царството и решили да се отделят с подчинения под тяхната власт народ. Първородният син на име Батбай, държейки се за бащината си заповед, живее и до днес в земята на своите прадеди. Вторият от братята на име Котраг, като преминал реката Танай (Дон), настанил своето селище на противната страна на първородния си брат. Четвъртият пък и петият, като преминали реката Истер, а всъщност наричана Дунав, единият отишъл в Аварска Панония и се подчинил на Аварския хаган, за да бъде под властта му, а другият отишъл в Равенския Пентапол и се подчинил под властта на християните. Третият пък брат на име Аспарух преминал Днепър и Днестър и завзел Олга на север от реката Дунав. Между него и нея намери място укрепено и непревземаемо от всяка страна...тъй разделени в пет части те били малки и слаби. Тогава излезе големият хазарски народ от вътрешността на Берзилия, т. е. първа Сарматия и завладя цялата отвъдна (на Дунава) земя чак до Черно море. Първият брат Батбай, един от първите архонти на България, трябвало да плаща данък, който данък се плаща и до сега”. (159)

   През 8-9 в. България е продължила да бъде също така голяма и влиятелна държава от двете страни на Дунав. От известия на Теофан разбираме, че югоизточната й граница е опирала до Цариград:

   „...Константин Копроним (741-742 г.) нахлул в България и стигнал до Цика (Виза), от което се вижда, че земята между Виза и Цариград, която заемаха северите, се е считала за Българска...Никифор тръгнал (в 807 г.) на поход против българите и завзел Одрин, от което се вижда, че земята между Цариград и Одрин е била населявана тогава от българи...”Михаил (Рангабе – 811-813 г.) излезе против българите чак до Чорлу”, от което се вижда, че земята между Цариград и Чорлу, както и самият Чорлу са били тогава български”. (160)

      През 896 г. цар Симеон I разгромил византийските войски и стигнал до стените на Цариград. Според арабския историк Табари (9-10 в.) „Царят на славяните” [Симеон] заявил пред дошлите с предложение за мир пратеници на Лъв VI следното:

   „Тази страна е царството на моите бащи и аз не ще се оттегля, докато един от двама ни не победи”.

   Цар Симеон I в писмо до Роман Лакапин изтъкнал историческите права на своя народ върху земята, на която живее от хилядолетия. (161)

   Опитах се да очертая в сбит и систематизиран вид произхода на българите според историческите извори. Предоставените материали съм ги подбирал критически. Когато отсявах какво да включа и какво не, измежду разнородната информация се натъкнах и на фалшификати, представяни за автентични произведения на стари автори, но всъщност пренаписани през 20 в. Това, което излагам не го правя с цел да разпалвам националистически чувства у българите. Нито мога да си изкривя душата и да пренебрегна значението и достоверността на старите автори. Убеден съм, че каквато позиция избере българският народ относно своята история, такова ще е и бъдещето му. Защото философията на един народ се запечатва със съдбите от Бога.

Бележки

История

(1) Д-р Ганчо Ценов е историк, работил през първата половина на 20 в. Той е първият българин , защитил титлата доктор в Берлинския университет. Бил женен за богата германка и цялото огромно имущество на съпругата му отишло за заплащане на високите такси във Ватикана за проучване на българската история. На базата на историческите документи той описва автохтонния произход на българския народ. След преврата през 1944 г. книгите му са забранени и заключени в секретния фонд на Народната библиотека, София. Той умира през 1949 г. в Берлин. Неговите трудове и до днес „остават извън полезрението на научните среди в България”.

(2) Д-р Ганчо Ценов, „Праотечеството и праезикът на българите”, стр. 212.

(3) Д-р Ганчо Ценов, „Кроватова България и покръстването на българите”, стр. 146.

(4) Д-р Ганчо Ценов, „Кроватова България и покръстването на българите”, стр. 137.

(5) Д-р Ганчо Ценов, „Произходът на българите и начало на българската държава и българската църква”, стр. 419.

(6) Библия, Битие, 8:1-4.

(7) Библия, Битие, Глава 10.

(8) Библия, Битие, 10:1-2.

(9) Танаис, Дон.

(10) Град в днешна Испания.

(11) Кимери (бел. а.).

(12) Тези са различни от еврейските Асханази.

(13) Flavius Josephus, „The antiquities of the Jews”, Book 1, Chapter 6, 1.

(14) Д-р Ганчо Ценов, „Хуните, които основаха българската държава, техният произход и тяхното християнство”, стр. 34.

(15) Йордан Табов (съставител), „Българи в античния свят”, стр. 119-120.

(16) Името на град Одрин няма нищо общо с името на римския император Адриан, на когото се приписва да е основал града в началото на 2 в.

(17) Св. Димитрий Ростовски (съставител), „Жития на светиите”, Май, стр. 290.

(18) Д-р Асен Чилингиров (автор и редактор), „Готи и гети” – Част 2, стр. 330.

(19) Чорлу, Крива река - в района на днешна Крива паланка, Македония.

(20) Д-р Ганчо Ценов, „Хуните, които основаха българската държава, техният произход и тяхното християнство”, стр. 30.

(21) Пак там.

(22) Д-р Ганчо Ценов, „Хуните, които основаха българската държава, техният произход и тяхното християнство”, стр. 30-31.

(23) Д-р Ганчо Ценов, „Кроватова България и покръстването на българите”, стр. 135.

(24) Коментарът се отнася до Осмия вселенски църковен събор в Константинопол, 869-870 г., на който гърците и римляните игнорирали създадената от император Юстиниан в 535 г. Охридска архиепископия, известна като Първа Юстиниана и върнали старото ръкополагане отпреди това. През 535 г. Охридската архиепископия в Илирийска България е била изчистена от гръцки свещеници и по църквите са служели само български.

(25) Д-р Ганчо Ценов, „Кроватова България и покръстването на българите”, стр. 189.

(26) Ахайци. В Библията е описано посещението и покръстването на Ахая от Св. ап. Павел (Деянията на апостолите, 18:1-18).

(27) Д-р Ганчо Ценов, „Кроватова България и покръстването на българите”, стр. 117.

(28) Йордан Табов (съставител), „Българи в античния свят”, стр. 9-10, Откъси - ГИБИ (Гръцки извори за българската история).

(29) Йордан Табов (съставител), „Българи в античния свят”, стр. 146.

(30) Д-р Ганчо Ценов, „Кроватова България и покръстването на българите”, стр. 200.

(31) Георги Сотиров, „Elementa nova pro historia macedono - bulgarica", 4. ЕЗИКЪТ НА КОНСТАНТИН ВЕЛИКИ, II. , 12.

(32) Пак там.

(33) Д-р Асен Чилингиров (автор и редактор), „Готи и гети” - Част 2, стр. 138-139.

(34) Георги Сотиров, „Elementa nova pro historia macedono - bulgarica", 4. ЕЗИКЪТ НА КОНСТАНТИН ВЕЛИКИ, II. , 10.

(35) Д-р Ганчо Ценов, „Народността на старите македонци”, стр. 11.

(36) Пак там.

(37) Йордан Табов (съставител), „Българи в античния свят”, стр. 46.

(38) Д-р Ганчо Ценов, „Народността на старите македонци”, стр. 11.

(39) Георги Сотиров, „Elementa nova pro historia macedono - bulgarica", 1. УВОД.

(40) Град Пула, Хърватия.

(41) Йордан Табов (съставител), „Българи в античния свят”, стр. 155.

(42) Охрид е основан през 15 в. пр. н. е. (Йордан Табов (съставител), „Българи в античния свят”, стр. 159.).

(43) Йордан Табов (съставител), „Българи в античния свят”, стр. 38.

(44) Йордан Табов (съставител), „Българи в античния свят”, стр. 143.

(45) Д-р Ганчо Ценов, „Хуните, които основаха българската държава, техният произход и тяхното християнство”, стр. 71.

(46) Йордан Табов (съставител), „Българи в античния свят”, стр. 148, 151, 154-156, 159.

(47) Йордан Табов (съставител), „Българи в античния свят”, стр. 137.

(48) Д-р Асен Чилингиров (автор и редактор), „Готи и гети” - Част 1, стр. 28, 109.

(49) Д-р Асен Чилингиров (автор и редактор), „Готи и гети” - Част 2, стр. 260.

(50) Dares Phrygius, (The Trojan war).

(51) Георги Сотиров, „Омирово ехо в съвременната трако - македонска топонимия”, Бележки към текста.

(52) Д-р Ганчо Ценов, „Кроватова България и покръстването на българите”, стр. 34.

(53) Д-р Ганчо Ценов, „Кроватова България и покръстването на българите”, стр. 194.

(54) На друго място текстът на Йордан е предаден така, че се разбира хуните да са поселявали най-напред Приазовието и от там се разширили към Мизия, Тракия и Дакия. Описанието на Йордан започва от определено историческо време, а не от Ноевия потоп. Първата земя, която хуните са обитавали е Галатия в Мала Азия. Участието им в Троянската война потвърждава, че техните родни земи са там. Някои автори считат Ахил за кимериец.

(55) Намира се в европейската част на днешна Турция.

(56) Част от Средиземно море, на север граничи с Адриатическо море, на запад - с южната част на Италия, на изток - с Албания и Гърция.

(57) Д-р Ганчо Ценов, „Кроватова България и покръстването на българите”, стр. 192-194.

(58) Сирмиум е старото име на Сремска Митровица (Сърбия).

(59) Д-р Ганчо Ценов, „История на България”, стр. 69-70.

(60) Д-р Ганчо Ценов, „Праотечеството и праезикът на българите”, стр. 171.

(61) Д-р Ганчо Ценов, „Хуните, които основаха българската държава, техният произход и тяхното християнство”, стр. 9-10.

(62) Д-р Ганчо Ценов, „Произходът на българите и начало на българската държава и българската църква”, стр. 28-30.

(63) Д-р Асен Чилингиров (автор и редактор), „Готи и гети” – Част 2, стр. 331.

(64) Д-р Ганчо Ценов, „Праотечеството и праезикът на българите”, стр. 116-117.

(65) Д-р Ганчо Ценов, „Праотечеството и праезикът на българите”, стр. 117-118.

(66) Георги Сотиров, „Убийството на Юстиниановата самоличност”, Приложение IV, Гети и готи.

(67) Д-р Асен Чилингиров (автор и редактор), „Готи и гети” – Част 2, стр. 314.

(68) Д-р Асен Чилингиров (автор и редактор), „Готи и гети” - Част 1, стр. 29.

(69) ) Д-р Ганчо Ценов, „Произходът на българите и начало на българската държава и българската църква”, стр. 248-249.

(70) Д-р Ганчо Ценов, „Праотечеството и праезикът на българите”, стр. 14.

(71) Д-р Ганчо Ценов, „Кроватова България и покръстването на българите”, стр. 86.

(72) Д-р Ганчо Ценов, „Праотечеството и праезикът на българите”, стр. 83-84.

(73) Д-р Ганчо Ценов, „Произходът на българите и начало на българската държава и българската църква”, стр. 370-372.

(74) Д-р Асен Чилингиров (автор и редактор), „Готи и гети” – Част 1, стр. 154-155.

(75) Д-р Ганчо Ценов, „История на България”, стр. 8.

(76) Д-р Ганчо Ценов, „Хуните, които основаха българската държава, техният произход и тяхното християнство”, стр. 54.

(77) Д-р Асен Чилингиров (автор и редактор), „Готи и гети” - Част 1, стр. 24.

(78) Д-р Ганчо Ценов, „Кроватова България и покръстването на българите”, стр. 158.

(79) Д-р Ганчо Ценов, „Произходът на българите и начало на българската държава и българската църква”, стр. 153-154.

(80) Д-р Ганчо Ценов, „Праотечеството и праезикът на българите”, стр. 117-118.

(81) Д-р Ганчо Ценов, „Праотечеството и праезикът на българите”, стр. 129-130.

(82) Георги Сотиров, „Убийството на Юстиниановата самоличност”, Първа част, IV. Предполагаеми грешки на епископ Марнавич, 40-43.

(83) ) Д-р Ганчо Ценов, „Произходът на българите и начало на българската държава и българската църква”, стр. 107-108.

(84) Д-р Ганчо Ценов, „Праотечеството и праезикът на българите”, стр. 179-180.

(85) Д-р Ганчо Ценов, „Праотечеството и праезикът на българите”, стр. 191-192.

(86) Д-р Ганчо Ценов, „Кроватова България и покръстването на българите”, стр. 116.

(87) Д-р Ганчо Ценов, „Произходът на българите и начало на българската държава и българската църква”, стр. 253-254.

(88) Тауриски, които живеели в Норикум, наречени по-късно словени.

(89) Д-р Ганчо Ценов, „Произходът на българите и начало на българската държава и българската църква”, стр. 183.

(90) Д-р Ганчо Ценов, „Кроватова България и покръстването на българите”, стр. 21-22.

(91) Д-р Ганчо Ценов, „Кроватова България и покръстването на българите”, стр. 66-67.

(92) Д-р Ганчо Ценов, „Кроватова България и покръстването на българите”, стр. 247.

(93) За повече информация виж Д-р Ганчо Ценов, „Кроватова България и покръстването на българите”, стр. 37-38, 148.

(94) Д-р Ганчо Ценов, „Произходът на българите и начало на българската държава и българската църква”, стр. 185.

(95) Д-р Ганчо Ценов, „Произходът на българите и начало на българската държава и българската църква”, стр. 137.

(96) Д-р Ганчо Ценов, „Кроватова България и покръстването на българите”, стр. 198.

(97) Д-р Ганчо Ценов, „Произходът на българите и начало на българската държава и българската църква”, стр. 139.

(98) Д-р Ганчо Ценов, „Произходът на българите и начало на българската държава и българската църква”, стр. 186.

(99) Д-р Ганчо Ценов, „Произходът на българите и начало на българската държава и българската църква”, стр. 82-83.

(100) Река Олт се влива в Дунав срещу град Никопол, близо до Белене.

(101) Д-р Ганчо Ценов, „Произходът на българите и начало на българската държава и българската църква”, стр. 70-71.

(102) Кубрат. Различните автори изписват по различен начин това име. Това ще разгледам по-надолу.

(103) Д-р Ганчо Ценов, „Кроватова България и покръстването на българите”, стр. 187-188.

(104) Д-р Ганчо Ценов, „Кроватова България и покръстването на българите”, стр. 27, 148.

(105) Д-р Ганчо Ценов, „Праотечеството и праезикът на българите”, стр. 114-115, 153-154.

(106) Д-р Ганчо Ценов, „Хуните, които основаха българската държава, техният произход и тяхното християнство”, стр. 13.

(107) Д-р Ганчо Ценов, „Праотечеството и праезикът на българите”, стр. 115.

(108) Д-р Ганчо Ценов, „Праотечеството и праезикът на българите”, стр. 147-148.

(109) Д-р Ганчо Ценов, „Хуните, които основаха българската държава, техният произход и тяхното християнство”, стр. 70-74.

(110) Д-р Ганчо Ценов, „Праотечеството и праезикът на българите”, стр. 93.

(111) Д-р Ганчо Ценов, „Кроватова България и покръстването на българите”, стр. 35.

(112) Д-р Ганчо Ценов, „Кроватова България и покръстването на българите”, стр. 34.

(113) Д-р Ганчо Ценов, „Хуните, които основаха българската държава, техният произход и тяхното християнство”, стр. 46.

(114) 12 км.

(115) Д-р Ганчо Ценов, „Хуните, които основаха българската държава, техният произход и тяхното християнство”, стр. 47.

(116) Д-р Ганчо Ценов, „Хуните, които основаха българската държава, техният произход и тяхното християнство”, стр. 49.

(117) Д-р Ганчо Ценов, „Хуните, които основаха българската държава, техният произход и тяхното християнство”, стр. 48.

(118) Д-р Ганчо Ценов, „Кроватова България и покръстването на българите”, стр. 33-34.

(119) Д-р Ганчо Ценов, „Кроватова България и покръстването на българите”, стр. 222-223.

(120) Д-р Ганчо Ценов, „Хуните, които основаха българската държава, техният произход и тяхното християнство”, стр. 49.

(121) Д-р Ганчо Ценов, „Хуните, които основаха българската държава, техният произход и тяхното християнство”, стр. 49, 98.

(122) Д-р Ганчо Ценов, „Кроватова България и покръстването на българите”, стр. 80.

(123) Д-р Асен Чилингиров (автор и редактор), „Готи и гети” – Част 2, стр. 69.

(124) Неправилно наричани вестготи или западни готи. За повече информация виж Д-р Асен Чилингиров (автор и редактор), „Готи и гети” – Част 1, стр. 22, 31, 109-111, 156-157.

(125) Неправилно наричани остготи или източни готи. Епоним на остроготите е техният крал Острогот. За повече информация виж Д-р Асен Чилингиров (автор и редактор), „Готи и гети” – Част 1, стр. 22, 31, 109-111, 156-157.

(126) Д-р Ганчо Ценов, „Произходът на българите и началото на българската държава и българската църква”, стр. 243-244.

(127) Д-р Ганчо Ценов, „Произходът на българите и началото на българската държава и българската църква”, стр. 181-182.

(128) Д-р Ганчо Ценов, „Произходът на българите и началото на българската държава и българската църква”, стр. 180.

(129) Д-р Ганчо Ценов, „Произходът на българите и началото на българската държава и българската църква”, стр. 180-181.

(130) Д-р Ганчо Ценов, „Произходът на българите и началото на българската държава и българската църква”, стр. 372.

(131) Д-р Ганчо Ценов, „Произходът на българите и началото на българската държава и българската църква”, стр. 393-394.

(132) Д-р Ганчо Ценов, „Произходът на българите и началото на българската държава и българската църква”, стр. 395.

(133) Д-р Ганчо Ценов, „Произходът на българите и началото на българската държава и българската църква”, стр 348.

(134) Д-р Ганчо Ценов, „Кроватова България и покръстването на българите”, стр. 51.

(135) Д-р Ганчо Ценов, „Хуните, които основаха българската държава, техният произход и тяхното християнство”, стр. 103.

(136) Д-р Ганчо Ценов, „Кроватова България и покръстването на българите”, стр. 52.

(137) Д-р Ганчо Ценов, „Праотечеството и праезикът на българите”, стр. 42.

(138) Пълдин, Пловдив.

(139) Йордан Табов (съставител), „Българи в античния свят”, стр. 119, 121, 124.

(140) Д-р Ганчо Ценов, „Праотечеството и праезикът на българите”, стр. 61.

(141) Д-р Ганчо Ценов, „Праотечеството и праезикът на българите”, стр. 62.

(142) Д-р Ганчо Ценов, „Хуните, които основаха българската държава, техният произход и тяхното християнство”, стр. 31.

(143) Д-р Ганчо Ценов, „Хуните, които основаха българската държава, техният произход и тяхното християнство”, стр. 30.

(144) Днешен Силиврия.

(145) Д-р Ганчо Ценов, „Праотечеството и праезикът на българите”, стр. 77.

(146) Д-р Ганчо Ценов, „Кроватова България и покръстването на българите”, стр. 95.

(147) Д-р Ганчо Ценов, „Кроватова България и покръстването на българите”, стр. 47.

(148) Д-р Ганчо Ценов, „Праотечеството и праезикът на българите”, стр. 93-94.

(149) Пак там. 

(150) Д-р Ганчо Ценов, „Кроватова България и покръстването на българите”, стр. 240.

(151) Д-р Ганчо Ценов, „Кроватова България и покръстването на българите”, стр. 238-239.

(152) Д-р Ганчо Ценов, „Произходът на българите и началото на българската държава и българската църква”, стр. 390.

(153) Д-р Ганчо Ценов, „Кроватова България и покръстването на българите”, стр. 240-241.

(154) Д-р Ганчо Ценов, „Кроватова България и покръстването на българите”, стр. 64, 189 и Д-р Ганчо Ценов, „Произходът на българите и началото на българската държава и българската църква”, стр. 113.

(155) Д-р Ганчо Ценов, „Кроватова България и покръстването на българите”, стр. 189.

(156) Д-р Ганчо Ценов, „Хуните, които основаха българската държава, техният произход и тяхното християнство”, стр. 74.

(157) Д-р Ганчо Ценов, „Кроватова България и покръстването на българите”, стр. 241.

(158) Д-р Ганчо Ценов, „Кроватова България и покръстването на българите”, стр. 241-242.

(159) Д-р Ганчо Ценов, „Произходът на българите и началото на българската държава и българската църква”, стр. 120-121.

(160) Д-р Ганчо Ценов, „Кроватова България и покръстването на българите”, стр. 213-214.

(161) Д-р Асен Чилингиров (автор и редактор), „Готи и гети” – Части 1, стр. 46.

====================================================================================